Дъщеря на Империята

Денят беше горещ, но войниците маршируваха, без да се оплакват. Равнините с пасища и ниви отстъпиха място на гористи хълмове, осеяни със скали. Дърветата бяха стари, обрасли с лози и трънаци. Но колкото по-труден ставаше теренът, толкова повече се подобряваше настроението на хората. Движеха се с добро темпо и когато слънцето започна да се спуска, стигнаха границите на земите на Инродака. Аракаси поиска да спрат и заговори, докато войниците сменяха бойните си доспехи с боядисаните парадни:

— Трябва да оставим тази пътека и да прехвърлим хребета ето там. — И махна към една едва забележима пътечка, водеща право нагоре в най-гъстата гора.

— Мислех, че чо-джа стоят кошерите си на поляни и в долини — изсумтя Кейоке.

Аракаси избърса потта от челото си. Слънцето клонеше към залез и той държеше да пристигнат, преди да се стъмни.

— По принцип е вярно. Поне аз не съм чувал за кошер, който да не е на открито. — Шпионинът посочи към пътечката. — По-натам гората се разрежда. Има долина с поляни, на около хиляди крачки нагоре. Там е мястото, което търсим.

— Значи старият кошер не е в земите на Инродака? — намеси се Мара.

— Не, но има някакво съглашение. — Аракаси посочи на север, където гората беше най-гъста. — Преди незнайно колко години тези земи са били част от по-голямо имение. Когато незнайният лорд паднал, владенията му били разделени между завоевателите, включително и Инродака. Тази част останала ничия. Земята тук не е хубава. Има хубава гора, но превозът на трупите е труден, а пасищата са твърде малко и нямат връзка с равнините.

— Все пак чо-джа приемат Инродака като свой хазяин, без да го правят на въпрос. Кой знае как мислят! — Шпионинът насочи войниците към стръмната пътечка. — Трябва да сме предпазливи, но сдържани. Сигурно ще ни спрат войници чо-джа. Не бива да се сражаваме. При нова царица в кошера дори опитните ветерани ще са нервни и агресивни. Може да симулират атака, но никой не бива да вади оръжието си, в противен случай сме мъртви.

Мара се посъветва с Кейоке и одобри заповедта на Главния шпионин. Всички се облякоха в яркозеленото на Акома и започнаха изкачването.

Стръмната пътечка се виеше между назъбени скали и не можеше да се пътува с носилка, Кейоке помагаше на Мара при по-сериозните изкачвания. Пътеката не беше направена за хора, а за куми, шестокраките планински кози, и за подвижните чо-джа. Най-тежко беше за носачите, които се превиваха под припасите, и за другите, които мъкнеха празната носилка в края на колоната.

Слънцето напичаше гърбовете на войниците. Странни планински птици се разлитаха при приближаването им, а храстите бяха пълни с дивеч. Запленена от новите преживявания, Мара въобще не обръщаше внимание на болките в краката.