Град на небесен огън

— Да — съгласи се Саимън. — Имат ми доверие. — Рафаел го погледна с широко отворени, откровени очи. — И то няма нищо общо с това, че не искаш кланът да разбере, че си предал Морийн, защото те я харесват и ще се обърнат срещу теб.

— Ти познаваш децата на инквизитора — каза Рафаел. — Можеш да свидетелстваш директно пред него.

— Така е — рече Саимън. — Никои в клана няма да го е грижа, че съм натопил кралицата им и тя е била убита. Сигурен съм, че когато се върна, животът ми ще бъде фантастичен.

Рафаел сви рамене.

— Тук имам и поддръжници. Все някои трябваше да ме пусне в стаята, нали? След като се погрижим за Мориин, вероятно ще можем да се върнем в Ню Иорк без много негативни последствия.

— Без много негативни последствия — изсумтя Саимън. — Ама и ти знаеш как да успокояваш.

— Тук, така или иначе, си в опасност — каза Рафаел. — Ако ги нямаше твоите нефилими и покровителя ти върколак, досега отдавна да си намерил смъртта си. Ако не искаш да доидеш с мен в Аликанте, на драго сърце ще те оставя в тази клетка да бъдеш играчка на Мориин. Или може да се присъединиш към приятелите си в Града от стъкло. Катарина Лос чака на долния етаж, за да ни отвори Портал. Ти решаваш.

Рафаел се бе облегнал назад, присвил единия си крак, а ръката му се люлееше свободно от коляното, сякаш релаксираше в парка. Зад него, между пречките на клетката, Саимън виждаше друга фигура, застанала до вратата — тъмнокосо момиче, чието лице бе скрито в сенките. Онази, която беше пуснала Рафаел да влезе, предположи той и си помисли за Джордан. "Покровителят ти върколак." Ала това — този сблъсък между кланове и лоялности и наи-вече жаждата на Мориин за кръв и гибел — беше прекалено голямо, за да го сервира на Джордан.

— Не е кой знае какъв избор, нали? — каза Саймън.

Рафаел се усмихна.

— Не, дневни вампире. Не е кой знае какъв избор.

* * *

Последния път, когато Клеъри беше в Залата на съглашението, тя за малко не беше разрушена — кристалният и покрив беше рухнал, мраморният под беше напукан, фонтани в средата — пресъхнал.

Трябваше да признае, че ловците на сенки бяха свършили забележителна работа по възстановяването му. Покривът отново беше цял, мраморният под беше чист и гладък и по него отново имаше златни жили. Сводовете се извисяваха високо и светлината, която струеше през покрива, огряваше руните, гравирани върху тях. Фонтанът със статуята на русалка в средата блещукаше под лъчите на следобедното слънце, което превръщаше водата в бронз.

— Когато получиш първото си истинско оръжие, традицията повелява да доидеш тук и да го благословиш във водата на фонтана — каза Джеис. — Ловците на сенки го правят от поколения. — той пристъпи напред под мътната златна светлина и спря до ръба на фонтана. Клеъри си спомни как беше танцувала с него там. Джейс погледна през рамо и й даде знак да се приближи. — Ела.

Клеъри застана до него. Централната статуя във фонтана, русалката, имаше люспи, направени от припокриващи се бронз и мед, позеленели от времето. Русалката държеше стомна, от която се изливаше вода, а върху лицето и имаше воинска усмивка.