Град на небесен огън

Пътеката, стигаща до Гард, беше стръмна и Клеъри се опитваше да внимава, докато тича. Носеше ботуши и дънки, а отгоре бе сложила якето от боината си униформа, но то не беше толкова добре, колкото да е в пълно боино облекло. Незнаино как едно камъче беше влязло в левия и ботуш и се впиваше болезнено във възглавничката на крака и, когато наи-сетне стигнаха до входните порти на Гард и забавиха крачка, зяпнали с широко отворени очи.

Портата зееше. Зад нея имаше просторен двор, покрит с трева през лятото, макар сега да беше гол, обграден от вътрешните стени на Гард. До една от стените зееше внушителен квадрат от завихрен въздух и празнота.

Портал. На Клеъри и се стори, че вижда в него черно и зелено, и горящо бяло, и дори късче осеяно със звезди небе…

Робърт Лаитууд изникна пред тях и им препречи пътя. Джейс едва не се блъсна в него и пусна ръката на Клеъри, докато си възвръщаше равновесието. Вятърът от Портала беше студен и силен, проникваше през сивото яке на Клеъри и развяваше косата й.

— Какво става? — настоя да узнае Джеис. — Това заради нападението в Лондон ли е? Мислех, че е било осуетено.

Робърт поклати глава с мрачно изражение.

— Изглежда, че след като е бил отблъснат в Лондон, Себастиан е насочил вниманието си другаде.

— Къде… — започна Клеъри.

— Елмазената цитадела е обсадена! — Гласът на Джия Пенхалоу се извиси над виковете на тълпата. Тя стоеше до Портала и от вятъра, струящ от него, плащът и се развяваше като крилете на голяма черна птица. — Отиваме да помогнем на Железните сестри! Всички ловци на сенки, които са въоръжени и готови, да се явят при мен!

Дворът беше пълен с нефилими, макар и не толкова, колкото се беше сторило на Клеъри в началото. Докато тичаха по хълма, те и изглеждаха като същинска река, ала сега видя, че са групичка от не повече от петдесетина воини. Някои бяха в боино облекло, други носеха цивилни дрехи. Не всички бяха въоръжени. Нефилими, които служеха в Гард, тичаха напред-назад между Портала и отворената врата на оръжейната и трупаха нови и нови оръжия върху купчините от мечове, серафимски ками, брадви и боздугани, които се издигаха до Портала.

— Нека преминем — каза Джейс на Робърт.

В пълно боино облекло и обгърнат в сивия плащ на инквизитор, Робърт Лаитууд напомняше на Клеъри за коравия каменист склон на някоя канара — твърд и непоклатим.

Робърт поклати глава.

— Не е необходимо — рече той. — Себастиан е опитал таино нападение — взел е само дваисет или триисет Помрачени със себе си. Разполагаме с достатъчно воини, без да се налага да изпращаме и децата си.

— Аз не съм дете — сурово каза Джеис. Клеъри се зачуди какво ли си мислеше Робърт, когато погледнеше момчето, което беше осиновил… дали в лицето на Джейс виждаше това на баща му, или все още търсеше следи от Маикъл Уеиланд… следи, които не бяха там. Джейс се взря изпитателно в Робърт Лаитууд и подозрение помрачи златните му очи. — Какво правиш? Има нещо, което не искаш да знам.