Обладателят — този, който взема

Макар да бях нещастна заради заточението, винаги ми се бе искал да видя света извън родния си град. Сейнт Андрю може и да не беше много изискан, но предполагах, че е цивилизован в сравнение с повечето места в този район, които в голямата си част пустееха. По целия път до Камдън срещахме почти само трапери.

Местните жители, индианците, се бяха изнесли преди години, макар някои от тях все още да живееха в селищата на белите или да се прехранваха като трапери. Носеха се легенди, че някои заселници възприемали техния бит, напускали градовете и правели индиански лагери, но те също не бяха много и обикновено се отказваха след първата зима.

Пътуването през Великия северен лес обещаваше да бъде мрачно и мистериозно. Пастор Гилбърт ни бе предупредил за зли духове, които дебнели странниците. Дървосекачите се кълняха, че били виждали тролове и гоблини, което не беше чудно, защото повечето от тях бяха скандинавци и тези същества бяха част от техния фолклор.

Великият северен лес бе онази част от дивата природа, която не се бе поддала на човешка намеса. Влизането там криеше рискове, гората можеше да ни погълне и да предизвика дивака, който все още живееше във всеки от нас. Повечето от хората в Сейнт Андрю не биха си позволили да говорят за това, но рядко някой се осмеляваше да влезе сред дърветата сам посред нощ.

Някои от конярите се опитваха да се плашат един друг, като си разказваха истории край лагерния огън — как срещнали призраци в гробища или демони в горите, докато карали каруците. Гледах да не им обръщам внимание, но често нямаше как да ги избегна, защото имахме само един огън и всички бяха жадни за забавление. Страшните истории означаваха, че конярите бяха или много смели, или големи лъжци, защото въпреки ужасиите, които си разказваха, все още имаха желание да пътуват през огромните пусти пространства.

Повечето от разказите бяха за призраци и докато ги слушах, ми направи впечатление, че тези същества имаха нещо общо: те притесняваха живите, защото имаха несвършена работа на земята.

След като са били убити или сами са отнели живота си, призраците отказваха да продължат към отвъдното, защото чувстваха, че все още принадлежат на този свят, а не на другия. Дали защото искаха отмъщение за човека, отговорен за смъртта им, или защото не можеха да се разделят с някого, когото обичаха, те оставаха близо до хората от последните си дни. Естествено, че си мислех за София. Ако някой имаше право да се върне като призрак, това беше тя. Дали щеше да се разгневи, когато види, че виновната за нейното самоубийство е напуснала града? Дали щеше да ме последва? Може би ме бе проклела от гроба и на нея дължах сегашното си нещастие.

Историите на конярите само усилваха вярата ми, че съм прокълната за злините си. Затова се разведрих и почувствах облекчение, когато започнахме все по-често да минаваме покрай малки селища. Това означаваше, че наближаваме по-населената южна част на територията и аз вече не зависех толкова много от милостта на конярите.