Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
— Здрасти — рече най-сетне. — Аз съм Бел.
Другите се усмихнаха, освен Шарлот, която сякаш се чувстваше неловко, непрекъснато търкаше лакътя си и се оглеждаше.
— И ти ли учиш в Марлоу? — попита Маги.
— Хм… да… — отвърна Конър вместо Бел. Той се усмихваше, но не спираше да се върти на стола. В това момиче имаше нещо странно. По-странно дори от последната им среща. Нещо, което го караше да се чувства неудобно.
Толкова е красива. Като кинозвезда. Но не като звезда пред камерата, а по-скоро като кинозвезда при импровизирано интервю. В нея имаше нещо нездраво. Прекалено бледа, като старлетка без грим. И въпреки това я харесвам. Толкова е красива.
Час по-късно Бел вече държеше тримата в ръцете си. Бяха й разказали местните клюки, кои са най-добрите места за хапване, за пазаруване или за излизане и дори я бяха поканили да обядва с тях до края на годината. Когато разбра, че говори със сестрата на Валентин, Шарлот се примъкна няколко сантиметра по-близо, вдишвайки повече от опияняващия й аромат. Изобщо не й пукаше, че Люси — най-добрата й приятелка, мрази това момиче и парвенюшкото й семейство. Искаше единствено да научи повече за нея… и Валентин.
Конър, напълно забравил за първото си впечатление на партито, покани Бел да му бъде дама на пролетния бал, но тя се засмя и каза, че дотогава има много време.
— Конър? — продължи, все още несигурна в силата си. — Може ли да те питам нещо?
— Естествено… да… няма проблем… — запъна се той. Още не бе чул въпроса, но повече от всичко искаше да й отговори.
— Колко гаджета е имал Томас Гудман-Браун? — Попита срамежливо Бел.
Конър помисли няколко секунди, после каза:
— Ако разследвам този въпрос, ще се съгласиш ли да излезеш с мен? — той не си направи труда да се чуди защо Бел пита за Томас. Просто искаше да е с нея и да я направи щастлива.
— Обещавам да си помисля.
— О, ще разбера още тази вечер.
— Хей, аз знам за едно момиче — обади се Маги и тръсна закачливо конската си опашка.
— Нима? — усмихна се одобрително Бел. — Разкажи ми.
— Люси Спенсър. Чух някакви слухове за тях двамата.
В първия миг чувството за вина накара Шарлот да замълчи. Още няколко секунди тя се въртя неспокойно на мястото си, опитвайки се да реши дали да издаде приятелката си. Накрая сложи край на колебанието и изтърси:
— Целунали са се на коледното парти.
Бел пребледня от ревност. На челото й изби капчица пот и от нея се понесе воня като от канализацията. За щастие бързо се разсея, Бел се усмихна и попи потта, а тримата се върнаха към състоянието на полуобожание.
— Той ли я е целунал или тя него? Разбери, моля те — помоли мило Бел.
— Окей — Маги извади химикал и си записа да не забрави.
Сега Бел имаше своята група последователи, изпълнителни като пеперудите на Виктория, готови да задоволят всяко нейно желание.
— Шарлот, нямаш нищо против да разбереш къде Люси би могла да срещне Томас през следващите седмици, нали? Знаеш какво имам предвид…
— Хм… разбира се, Бел — Шарлот се оправда пред себе си, че тази информация е достъпна за всеки. Не е нещо, което се доверява само на най-добрата приятелка. Освен това тя наистина харесваше Бел.
Тази вечер в дома на семейство Фауст бе тихо. Виктория се бе изолирала, сама сред цяло море пеперуди. Валентин прекара вечерта, опитвайки се да запамети всяко погрешно цъкване на ръждясалия вехт часовник. Кристиан беше заключен в камерата и с всеки изминал час тялото и духът му укрепваха. Бисе спеше. А Бел вечеря сама с мадам Вилрой.
Въпреки всичко тя не се чувстваше добре. Този следобед бе забелязала, че новите й приятели са някак нервни — понякога слушаха с отворена уста всяка нейна дума и й казваха всичко, което искаше да знае, друг път се въртяха неспокойно, като ранени животни. Сякаш когато бяха край нея нещо се случваше с адреналина им. Ту скачаше до небесата, ту спадаше до нулата, влиянието му се усилваше или спираше, подобно на риданията след силен плач. Този страничен ефект не й харесваше. А и не беше сигурна колко дълго може да ги контролира.
Вечеряха в мълчание, ако не броим пиукането на телефона на Бел, който през няколко минути сигнализираше за получаването на есемес.