Дни на кръв и звездна светлина

"Ние сме добре, мамо. Живи сме." Свева продължаваше да устремява своите мисли през разделящото ги пространство, представяйки си, че те са вихър, носещ нейните послания, които майка ѝ може да разгърне и прочете. Даже почти успя да си повярва, защото ѝ бе твърде тежко да приеме истината: че нейните близки ги смятат за навеки изгубени. "Ангелите ни пощадиха", мислено се обърна към майка си тя, все още замаяна от чудото на случилото се. Сега истински усещаше живота: загубен почти на косъм и отново открит, едновременно по-лек и по-тежък.

"Ако срещнеш ангел с очи като огън и друг – с блатна лилия, затъкната в ризницата – провождаше мислите си тя, – не ги убивай."

Табунът вървеше на юг към планините, воден от мълвата за един въжделен рай. Застигаха и други по пътя си и ги подканяха да побързат. Двама харткайнди се присъединиха към тях, но те внимаваха числеността на групата им да не нараства прекомерно. Не беше никак безопасно да се придвижват на големи тълпи. В тези времена нищо не беше безопасно, но поне трябваше да сторят каквото зависи от тях. Ако нямаше гора да ги скрива, се придвижваха само нощем, когато беше лесно да забележат серафимите – огнените им криле оставяха следа в мрака на небето.

Сега Лел пътуваше на гърба на Свева и за нея сякаш нямаше нещо по естествено от това да я мята отгоре, щом поемеха на път, както и да следва неотклонно Рат, за да държи сестра си под око.

– Нямам търпение отново да мога да тичам – тихо прошепна Саразал една сутрин, докато мудно изкачваха някакъв хълм, водени от бавната крачка на кеприните.

– Знам – отвърна Свева. Тогава, на върха на този хълм, те за първи път видяха Хинтермост: макар още неясен в далечината, силуетът на планината беше огромен, а снежните ѝ върхове се редуваха с облаци като в някаква приказна ефирна страна. – Но е хубаво да си жив.