Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Изведнъж Ансън отдръпна ръцете си, седна пред писалището и се опита да отвори едно чекмедже с връзка ключове.
— Искаш ли една глътка? — запита я той с пресипнал глас.
— Не, Ансън.
Той си наля половин чаша уиски, изпи го и отвори вратата към коридора.
— Хайде — каза той.
Доли се колебаеше.
— Ансън, ще дойда извън града с теб тази вечер въпреки всичко. Разбираш, нали?
— Естествено — грубо отвърна той.
Тръгнаха за Лонг Айланд с колата на Доли, по-близки в чувствата си от всеки друг път. Знаеха какво ще се случи, след като нямаше да го има лицето на Пола, което да им напомня, че нещо липсва — щом останеха насаме в тихата и топла нощ на Лонг Айланд, нищо нямаше да ги спре.
Имението в Порт Уошингтън, където щяха да прекарат края на седмицата, принадлежеше на една братовчедка на Ансън, която беше омъжена за собственик на медна мина от щата Монтана. От къщичката на портиера при входа започваше нескончаема алея, която лъкатушеше между специално доставени тополови фиданки и водеше към огромна розова къща в испански стил. Ансън беше идвал доста често тук.
След вечерята отидоха да танцуват в „Линкс Клъб“. Към полунощ Ансън се убеди, че братовчедите му няма да си тръгнат преди два часа, след което каза, че Доли е изморена — ще я откара до къщата и след това ще се върне при тях. Потръпващи от вълнение, двамата се качиха в една наета кола и поеха към Порт Уошингтън. Когато стигнаха до вратата, той спря и попита нощния пазач:
— Кога ще започнеш обиколката си, Карл?
— Сега.
— Значи ще бъдеш тук, когато другите се върнат?
— Да, сър.
— Добре. Слушай: ако някой автомобил, независимо на кого е, влезе вътре, искам веднага да се обадиш по телефона в къщата. — Той сложи една пет доларова банкнота в ръката на Карл. — Ясно ли е?
— Да, мистър Ансън. — И понеже беше от стария свят, той нито намигна, нито се подсмихна. Независимо от това Доли седеше с леко извърнато лице.
Ансън имаше ключ. След като влязоха, той наля по една чаша на двамата — Доли остави своята недокосната, — после провери къде точно се намира телефонът и откри, че ще се чува добре от стаите им, които бяха на първия етаж.
След пет минути почука на вратата на Доли.
— Ансън?
Той влезе и затвори вратата зад себе си. Доли беше в леглото, подпряла се неспокойно на лакти върху възглавницата. Ансън седна до нея и я прегърна.
— Ансън, скъпи.
Той не й отвърна.
— Ансън… Ансън! Обичам те… Кажи, че ме обичаш. Кажи го сега, не можеш ли да го кажеш сега? Даже и да не е вярно?
Той не я слушаше. Над главата й, тук, на стената в тази стая, видя портрета на Пола.
Стана и се приближи до него. Рамката блестеше слабо на отразената лунна светлина — на снимката се виждаха неясните очертания на непознато лице. Той едва не се разрида; обърна се и погледна с ненавист крехката фигура в леглото.
— Това е глупаво — изхриптя той. — Не зная какво съм си въобразявал. Аз не те обичам, така че ще бъде по-добре да почакаш, докато се намери някой, който да те обича. Не можеш ли да разбереш, че аз изобщо не те обичам?
Гласът му секна и той излетя от стаята. Долу в салона си наливаше с разтреперани ръце уиски в една чаша, когато входната врата неочаквано се отвори и влезе братовчедка му.
— О, Ансън, разбрах, че Доли била болна — подхвана загрижено тя. — Разбрах, че Доли била болна.
— Няма нищо — прекъсна я той и повиши глас, за да се чуе в спалнята на Доли. — Беше малко изморена. Отиде да си легне.
Дълго време след това Ансън вярваше, че има ангел — пазител, който понякога се намесва в човешките дела. Но Доли Каргър, която лежеше будна и гледаше втренчено тавана, никога вече нямаше да вярва в нищо.
VI
Когато на следващата есен Доли се омъжи, Ансън се намираше по работа в Лондон. Както женитбата на Пола, и нейната беше внезапна, но му подейства различно. В началото му изглеждаше забавно и той често се смееше, когато си мислеше за това. После започна да го потиска — караше го да се чувства стар.
В това имаше нещо повтарящо се — да, разбира се, Пола и Доли принадлежаха към различни поколения. Той изпитваше онова, което изпитва един четирийсетгодишен мъж, когато разбере, че дъщерята на някоя негова стара любов се е омъжила… Изпрати поздравителна телеграма и понеже в случая не ставаше дума за Пола, тя бе искрена — всъщност Ансън никога не беше желал Пола да бъде щастлива.