Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— О, да, ти само заемаш място на тази планета. Завършила „Харвард“, после учила право пак там, мекосърдечен особен представител…
— Откъде знаеш, че съм завършила юридическо училище?
— От съдия Дисалво — излъгвам и тя ми вярва.
Чудя се дали и тя се чувства така, сякаш от последната ни среща са изминали секунди, не години. Дали да стои до кухненския плот заедно с мен й се струва също толкова естествено, колкото и на мен. Чувствам се така, все едно се опитвам да изсвиря непознат нотен лист и осъзнавам, че всъщност е мелодия, която някога съм научил наизуст, мелодия, която мога да изсвиря със затворени очи, без дори да полагам усилие.
— Не мислех, че ще станеш особен представител — признавам.
— Нито пък аз — усмихва се Джулия. — Понякога все още си фантазирам как стоя на импровизирана трибуна в парка „Бостън Комън“ и изнасям пламенна реч срещу патриархалното общество. За нещастие, не можеш да плащаш на хазяина си с красноречие — хвърля поглед към мен. — Разбира се, погрешно вярвах, че по това време вече ще си станал президент на Съединените щати.
— Задавих се — признавам. — Наложи се да снижа амбициите си. А ти… всъщност предполагах, че живееш в предградие и си домакиня и майка, която кара децата си на тренировки по футбол и прави някой късметлия много щастлив.
Джулия поклаща глава.
— Мисля, че ме бъркаш с Мъфи, Битси, Тото или както там, по дяволите, се казваха момичетата от „Уилтър“.
— Не. Просто си мислех, че… че този човек може да съм аз.
Настъпва плътно, лепкаво мълчание.
— Ти не желаеше да си този човек — казва най-после Джулия. — Обясни ми го пределно ясно.
Искам да възразя, да й кажа, че не е вярно. Но какво иначе да си помисли, когато й казах, че не желая да имам нищо общо с нея? Когато след това се държах като всички останали.
— Спомняш ли си… — започвам.
— Спомням си всичко, Камбъл — прекъсва ме. — Ако не помнех, сега нямаше да е толкова трудно.
Пулсът ми се ускорява дотолкова, че Съдия се надига и тревожно завира муцуна в бедрото ми. Тогава вярвах, че нищо не може да нарани Джулия, която изглеждаше толкова свободна. Надявах се да извадя този късмет.
Грешах и за двете.
Ана
В дневната си имаме цял рафт, посветен на визуалната история на семейството ни. Там са бебешките снимки на всички ни, някои от училищни събития, както и различни снимки от ваканции, рождени дни и празници. Те ме карат да си помисля за дупки в колан или драсканици на стена в затвор — доказателство, че времето е минало, а всички ние не сме се реели в някакво чистилище.
Има снимки по две в рамка, единични, комплекти осем на десет, четири на шест. Направени са от светло дърво, дърво с инкрустации, както и от много красива стъклена мозайка. Вземам една снимка на Джес, на която е двегодишен, в каубойски костюм. Поглеждам я и си помислям, че човек никога не знае какво го очаква в бъдеще.
Ето я Кейт с коса и с гола глава; една на Кейт като бебе в скута на Джес; една на майка ми, която държи двама им на ръба на басейн. Има и мои снимки, но не много. Превръщам се от бебе в десетгодишна само за няколко фотографии.
Вероятно защото съм третото дете и родителите ми са се уморили да поддържат каталог на живота. Навярно защото са забравили.
Никой не е виновен и не е кой знае какво, но се чувствам леко потисната. Една снимка означава: „Ти беше щастлива и исках да уловя този миг“. Една снимка казва: „Ти беше толкова важна за мен, че оставих всичко друго и дойдох да гледам“.
Баща ми се обажда в единайсет часа и пита дали да дойде да ме вземе.
— Майка ти ще остане в болницата — обяснява. — Ако не искаш да оставаш сама в къщата, можеш да спиш в пожарната.
— Не, няма проблем — отвръщам. — Ако ми трябва нещо, винаги мога да повикам Джес.
— Да — съгласява се баща ми. — Джес.
И двамата се преструваме, че можем да разчитаме на този резервен план.
— Как е Кейт? — питам.
— Все още е доста зле. Натъпкаха я с лекарства — чувам го как си поема дъх. — Знаеш ли, Ана… — започва татко, но после чувам някъде отзад пронизителния звук на звънец. — Скъпа, трябва да вървя — и ме оставя с мъртвешката тишина на другия край на линията.
За секунда продължавам просто да държа слушалката. Представям си как баща ми обува ботушите си и вдига панталона за тирантите. Представям си как вратата на пожарната се отваря като пещерата на Аладин, а моторът изпищява с баща ми на мястото до шофьора. Всеки път, когато отиде на работа, трябва да гаси пожари.