Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Полагам всички усилия да избегна разговора. Да разбирам ли, че не си е вкъщи?
Ана поклаща глава.
— В болницата е. Кейт пак постъпи. Помислих си, че може да сте отишли там.
— Кейт не е моя клиентка.
Поради някаква причина думите май я разочароват. Прибира косата си зад ушите.
— Искате ли да влезете?
Влизам след нея в дневната и сядам на дивана — палитра от бодри сини ивици. Съдия подушва ръбовете на мебелите.
— Чух, че си се запознала с особения представител.
— Джулия. Заведе ме в зоологическата градина. Изглежда свястна — очите й се стрелват към моите. — Каза ли нещо за мен?
— Безпокои се, че майка ти обсъжда случая с теб.
— За какво друго можем да говорим — пита Ана — освен за мен?
За миг оставаме загледани един в друг. Нямам представа как трябва да се държат един с друг клиент и адвокат извън кантората.
Бих могъл да я помоля да ми покаже стаята си, но няма начин адвокат от мъжки пол да се качи на горния етаж сам с тринайсетгодишно момиче. Бих могъл да я заведа на вечеря, но се съмнявам, че ще оцени „Кафе Нуово“, едно от любимите ми свърталища, а не мисля, че бих могъл да преглътна някой от сандвичите на „Бъргър Кинг“. Бих могъл да я попитам как върви училището, но в момента не е учебен срок.
— Имате ли деца? — изпреварва ме с въпрос Ана.
Засмивам се.
— Как мислиш?
— Навярно така е по-добре — признава. — Не се обиждайте, но нямате вид на родител.
Определено съм запленен.
— А как изглеждат родителите?
Май се замисля.
— Нали знаете как въжеиграчът в цирка иска всички да повярват, че номерът му е същинско изкуство, но виждате, че всъщност просто се надява да успее да стигне до края? Ето така — поглежда към мен. — Отпуснете се. Няма да ви завържа с въже и да ви накарам да слушате рап.
— О, хубаво е да го чуя. В такъв случай… — разхлабвам вратовръзката си и се облягам на възглавниците.
Жестът извиква на устните й мимолетна усмивка.
— Не е необходимо да се правите, че сте ми приятел или нещо подобно.
— Не искам да се преструвам — прокарвам ръка през косата си. — Въпросът е, че за мен това е нещо ново.
— Кое?
Махвам с ръка към дневната.
— Да посещавам клиент, да водя неангажиращ разговор. Да не оставя някой случай в кабинета в края на деня.
— Това е нещо ново и за мен — признава Ана.
— Кое?
Усуква около кутрето си кичур коса.
— Надеждата — отвръща.
Градската част, където е апартаментът на Джулия, е скъп квартал, населяван най-вече от разведени мъже — факт, който не спира да ме дразни, докато се опитвам да намеря място за паркиране. После портиерът хвърля един-единствен поглед към Съдия и ми препречва пътя.
— Не допускаме кучета — предупреждава ме. — Съжалявам.
— Куче помощник е — отвръщам. Установявам, че това сякаш не му говори нищо и му обяснявам: — Нали знаете, като всевиждащо око.
— Не ми приличате на сляп.
— Аз съм бивш алкохолик в процес на възстановяване — заявявам. — Кучето застава между мен и бирата.
Апартаментът на Джулия е на седмия етаж. Почуквам на вратата й и забелязвам око, което наднича към мен през шпионката. Вратата се открехва, но веригата остава на мястото си. Около главата на Джулия има увита кърпа, а самата тя изглежда, сякаш е плакала.
— Здравей — казвам. — Не можем ли да започнем отново?
Тя издухва носа си.
— Кой, по дяволите, си ти?
— Добре, може и да съм го заслужил — поглеждам към веригата. — Пусни ме да вляза, става ли?
Тя ме поглежда така, сякаш съм умопобъркан.
— Ти да не си смъркал нещо?
Чувам раздвижване отвътре, после друг глас, а накрая вратата се отваря широко и аз глупаво си помислям: „Две са“.
— Камбъл — възкликва истинската Джулия, — какво правиш тук?
Протягам към нея медицинската документация, все още съвземайки се от шока. Как, по дяволите, за цяла година в „Уийлър“ не е споменала, че има сестра близначка?
— Изи, Камбъл Александър. Камбъл, сестра ми.
— Камбъл…
Виждам как Изи произнася името ми. Пак я поглеждам и установявам, че всъщност изобщо не прилича на Джулия. Носът й е малко по-дълъг, а тенът й няма същия златист оттенък. Да не споменаваме, че докато наблюдавам как устата й се движи, не получавам ерекция.