Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
Сестрите се изсипват от кошера си — иззад бюрото, — опитват се да укротят момче, два пъти по-младо и три пъти по-силно от тях, което в същия миг сграбчва най-горния ред на стойка за бельо и го дръпва напред. Трясъкът е оглушителен и ушите ми писват. Зазвъняват бутони за повикване и бюрото на сестрите сякаш се превръща в табло на оператор, но и трите жени нощна смяна полагат всички усилия да удържат Джес, докато той рита и се мята.
Вратата към стаята на Кейт се отваря и майка ми се появява с мътен поглед. Поглежда към Джес и за частица от секундата лицето й замръзва от осъзнаването, че да, нещата всъщност могат да станат още по-лоши. Джес люшва глава към нея като огромен бик и лицето му омеква.
— Здрасти, мамо — поздравява я и й се усмихва широко и неопределено.
— Много съжалявам — обръща се майка ми към сестрите и затваря очи, когато Джес залита към нея и непохватно я обгръща с ръце.
— В закусвалнята има кафе — предлага едната сестра, но майка ми е прекалено притеснена дори да й отговори.
Просто тръгва към асансьорите със сина си, залепен за нея като мида за корабен корпус, и натиска бутона за надолу отново и отново с напразната надежда, че така вратите ще се отворят по-бързо.
Те изчезват и всичко става лесно — почти прекалено лесно. Някои от сестрите забързано се отправят да проверят пациентите, които са позвънили; други сядат обратно зад бюрото и приглушено коментират за Джес и горката ми майка, все едно е някаква игра на карти. Изобщо не поглеждат към мен, докато се измъквам от шкафа, минавам на пръсти по коридора и се вмъквам в болничната стая на сестра си.
На един Ден на благодарността, когато Кейт не беше в болница, наистина се престорихме, че сме нормално семейство. Гледахме по телевизията парада, където огромен балон стана жертва на свиреп вятър и се уви около нюйоркски светофар. Опекохме си месо. Майка ми изнесе ядеца на пуйката на масата и се сдърпахме кой да има честта да го счупи. С Кейт спечелихме. Преди да стисна здраво костта, майка ми се наведе и прошепна в ухото ми:
— Знаеш какво трябва да си пожелаеш.
Затова стиснах здраво очи и си помислих, че искам ремисия за Кейт, макар че възнамерявах да си пожелая собствена музикална уредба, и изпитах злобно удовлетворение от факта, че не бях излязла победител в дърпането.
След обяда баща ми ни изведе навън за игра на футбол с позволено събаряне на играчите, докато майка ми миеше съдовете. Излезе, когато с Джес вече бяхме отбелязали две точки.
— Кажете ми — рече тя, — че халюцинирам.
Нямаше нужда да казва нищо повече — всички бяхме виждали Кейт да пада като всяко обикновено дете и да кърви неудържимо като болно.
— Ау, Сара! — баща ми насочи към нея ослепителната си усмивка. — Кейт е от моя отбор. Няма да позволя да я извадят.
Отправи се към майка ми и я целуна толкова продължително и бавно, че бузите ми пламнаха, защото бях сигурна, че съседите ще видят. Когато той вдигна глава, очите на майка ми бяха придобили цвят, който никога досега не бях виждала и не мисля, че видях и някога след това.
— Имай ми доверие — успокои я и хвърли топката на Кейт.
Това, което си спомням от онзи ден, е усещането на земята, когато сядаш на нея — първият полъх на зимата. Спомням си как баща ми ме събори няколко пъти, като всеки път заставаше в положение за лицева опора, така че да не ме притиска с тежестта си, а да ме стопля с тялото си. Спомням си как майка ми ликуваше и за двата отбора.
Спомням си и нещо друго: как хвърлих топката към Джес, но Кейт се изпречи на пътя и на лицето й се изписа абсолютно стъписване, когато топката падна в свитите й ръце, а татко й изкрещя да побърза. Тя хукна и почти успя да стигне до мъртвото поле, но тогава Джес направи скок към нея и я събори на земята, като я притисна с тялото си.
В този миг всичко спря. Кейт лежеше с разперени ръце и крака и не помръдваше. Баща ми се озова до нея за секунда, като крещеше на Джес:
— Какво ти става, по дяволите?
— Забравих!
Майка ми:
— Къде те боли? Можеш ли да седнеш?
Когато Кейт се завъртя, видях, че се усмихва.
— Не ме боли. Чувствам се страхотно.
Родителите ми се спогледаха. Нито единият, нито другият разбираше така, както разбирах аз, както разбираше Джес — че който и да си, част от теб винаги иска да си някой друг и когато за една хилядна от секундата желанието ти се сбъдне, е същинско чудо.
— Той забрави — каза Кейт, без да се обръща към никого, легна по гръб и се усмихна нагоре към студеното бдително слънце.