Споделен живот

— Вярно е. Питай я. Освен това не са изнасяли пианото, а са го внасяли — подпря кръстосаните си крака на стената. Изглеждаше така, сякаш само седи с главата надолу. — Как мислиш, кой е най-добрият начин да умреш?

— Не искам да говоря за това — отвърнах.

— Защо? Аз ще умра. Ти ще умреш — когато се намръщих, тя настоя: — Ами да, ще умреш — после се ухили. — Мен просто ме бива в това повече от теб.

— Този разговор е глупав — вече усещах как кожата ме сърби на места, които знаех, че никога няма да успея да почеша.

— Може би самолетна катастрофа — промълви замислено Кейт. — Ще е неприятно, да, когато осъзнаеш, че падаш… но после просто ще се случи и ще се превърнеш прах. Как така хората се изпаряват, но успяват да намерят в клоните на дърветата дрехи, както и черните кутии?

Главата ми вече пулсираше.

— Млъквай, Кейт.

Тя пропълзя надолу по стената и седна със зачервено лице.

— Може и просто да пукнеш в съня си, но е някак скучно.

— Млъквай — повторих, ядосана, че издържахме само двайсет и две секунди, ядосана, че сега ще трябва да се опитаме да направим рекорда отначало. Постарах се пак да погледна нещата от светлата страна и се опитах да махна заплетената коса от лицето си. — Знаеш ли, нормалните хора не мислят за смъртта.

— Лъжкиня. Всеки си мисли за смъртта.

— Всеки мисли за твоята смърт — отвърнах.

В стаята се възцари такава тишина, че се зачудих дали пък да не се опитаме да поставим друг рекорд — колко дълго две сестри могат да държат дъха си затаен?

После по лицето й трепва внезапна усмивка.

— Е — въздъхна Кейт, — сега поне казваш истината.

Джес ми дава банкнота от двайсет долара, за да си хвана такси до къщи, защото това е единствената слабост в плана му — след като го осъществим, няма да се върне с колата обратно. До осмия етаж се качваме пеша вместо с асансьора, защото оттам се минава зад бюрото на сестрите, а не пред него. Брат ми ме намества зад шкаф за спално бельо, пълен с възглавници с изкуствени калъфки и чаршафи с отпечатано име на болницата.

— Чакай! — обаждам се, когато се обръща да тръгне. — Откъде ще разбера кога е време?

Той избухва в смях.

— Ще разбереш, повярвай ми.

Изважда от джоба си сребърна манерка — същата, която баща ми е получил от началника си и смята, че е загубил преди три години, — отвива капачката и залива цялата предница на ризата си с уиски. Тръгва по коридора. Е, не може да се каже, че върви, не точно — блъска се като билярдна топка в стените и събаря количка за чистене.

— Мамо? — изкрещяла той. — Мамо, къде си?

Не е пиян, но със сигурност страхотно имитира състоянието. Това ме кара да се запитам за всички пъти, когато съм поглеждала през прозореца на стаята си посред нощ и съм го виждала да повръща в рододендроните. Може би и тогава е било просто представление.