Споделен живот

Бях в шести клас в годината, в която Джулия Романо дойде в „Уийлър“. Носеше войнишки ботуши и тениска на „Чийп Трик“ под училищната си униформа; беше в състояние да запомни всеки сонет без ни най-малко усилие. През свободните часове, докато останалите си свивахме цигари зад гърба на директора, тя се качваше в помещението над физкултурния сезон, сядаше, подпряла гръб на отоплителна тръба, и четеше Хенри Милър и Ницше. За разлика от другите момичета в училище с гладките им водопади от руса коса под лента, която приличаше на панделка на захарен памук, нейната представляваше същинско торнадо от черни къдрици. Никога не носеше грим и не прикриваше острите си черти — беше такава, каквато е, и можеше да я приемеш или да се извърнеш. Имаше най-тънката халка, която бях виждал някога, само сребърна жичка, прокарана през лявата й вежда. Ухаеше на втасващо тесто.

За нея се носеха какви ли не слухове: че са я изхвърлили от поправително училище за момичета; че е дете чудо, получило максимална оценка на предварителните изпити САТ; че е две години по-малка от останалите в класа ни; че има татуировка. Никой нямаше представа какво да мисли за нея. Наричаха я Шантавелницата, защото не беше една от нас.

Един ден Джулия Романо се появи в училище с късо подстригана розова коса. Всички решихме, че ще я накажат, но се оказа, че в списъка с правила за позволено облекло в „Уийлър“ прическата липсва. Тогава се зачудих защо в даскалото нямаше дори едно-единствено момче с коса на плитчици и осъзнах, че не се дължи на неспособността ни да се различаваме от другите; причината беше, че не искахме.

Този ден на обяд Джулия мина покрай масата, където седях с някои момчета от гребния отбор и няколко от гаджетата им.

— Хей — обади се едно момиче, — болеше ли?

Джулия забави крачка.

— Какво да е боляло?

— Падането в машината за захарен памук.

Джулия дори не мигна.

— Съжалявам, но не мога да си позволя да си правя прическата в салон „Подмий, подстрижи и издухай“.

После тръгна към ъгъла на закусвалнята, където винаги се хранеше сама, докато редеше пасианс с карти, на чийто гръб бяха нарисувани изображения на светци покровители.

— Мамка му — обади се един от приятелите ми, — не бих искал да я ядосам.

Засмях се, защото всички други го сториха, но се загледах как Джулия сяда, избутва подноса с храна настрана и започва да реди картите си на масата. Зачудих се що за усещане е да не ти пука какво мислят хората за теб.

Един следобед се чупих от гребния тим, на който бях капитан, и я последвах. Постарах се да се държа на достатъчно разстояние, за да не ме усети. Тя се отправи по булевард „Блекстоун“, влезе в гробището „Суон Пойнт“ и се изкачи на най-високата точка в него. Отвори раницата си, извади учебниците си и папка и се разположи пред един от гробовете.