Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Но този дребен епизод прекрасно доказва колко рискува човек, когато се шегува. Самата същност на остроумния отговор е такава, че често нямаш време да претеглиш всички последици, и ако не притежаваш достатъчно опит и умение, има опасност да наговориш безброй неподходящи неща. Нямам основание да се притеснявам, че това е област, в която не бих напреднал, стига да разполагам с време да се упражнявам. Ала тъй като риск определено съществува, реших, че е най-добре поне засега да не правя подобни експерименти пред мистър Фарадей, преди достатъчно да съм овладял и тези тънкости.
Все пак с известно съжаление мога да ви уведомя, че онова, което местните хора бяха предсказали под формата на шега — че шумът отдолу няма да ме остави да спя, — се оказа самата истина. Действително ханджийката не крещеше, но пък не спираше да говори до късно през нощта, докато двамата с мъжа й шетаха из кръчмата, и отново от ранна утрин. Аз обаче бях готов да простя на работливото семейство, защото явно и двамата бяха хора със здрави трудови навици и шумът се дължеше именно на това. Да не говорим, че съществуваше и проблемът с несполучливото ми остроумие. Така че с нищо не дадох да се разбере, че сънят ми е бил смущаван, благодарих на ханджията и потеглих към известния с пазара си град Тонтън.
Може би щеше да е по-добре, ако бях дошъл да преспя тук, където седя тази сутрин и се наслаждавам на чаша хубав чай. Защото табелката отвън съобщава, че заведението предлага не само „чай, закуски и сладкиши“, но и „чисти, тихи и удобни стаи“. Намира се на главната улица на Тонтън, близо до пазарния площад, и представлява малко хлътнала назад сграда, цялата външна фасада на която е обкована с тъмни, тежки дървени греди. В момента седя в просторната чайна, облицована с дъбова ламперия и с достатъчно маси да се настанят поне две дузини гости, без да се създаде усещане за претъпканост. Две дружелюбни момичета стоят зад тезгяха, на който са изложени разнообразни торти и сладкиши. С една дума, това е прекрасно място да изпиеш сутрешния си чай, ала за мое учудване много малко от жителите на Тонтън са пожелали да се възползват. В момента компания ми правят само две възрастни дами, избрали маса до отсрещната стена, и мъж — може би пенсиониран фермер, — седнал край един от големите еркерни прозорци. Не мога да го разгледам подробно, защото яркото утринно слънце го превръща само в силует. Забелязвам обаче, че си чете вестника, като постоянно вдига глава и поглежда навън. Отначало помислих, че очаква някого, но после реших, че просто желае да поздрави познатите си, които минават покрай прозореца.
Аз самият съм се настанил почти в дъното на помещението, ала дори и оттук виждам добре ярко сгряната от слънцето улица и пътепоказалеца на отсрещния тротоар. На него има няколко табели, които сочат към околни селища. Едно от тях е Мърздън. Може би „Мърздън“ ще ви прозвучи познато, както се случи и с мен, когато вчера го забелязах в атласа. Дори трябва да си призная, че изпитах желание да се отклоня от пътя си само за да го видя. Мърздън, Съмърсет, бе мястото, където някога се намираше фирмата „Гифън и Ко.“. Точно до Мърздън изпращахме поръчките си за тъмното лустро на „Гифън“, което трябваше да се „настърже, да се размеси с восък и да се прилага ръчно“. Дълго време това лустро за сребро беше без конкуренция и чак когато малко преди войната се наложиха новите химически препарати, търсенето на този впечатляващ продукт намаля.
Доколкото си спомням, лустрото на „Гифън“ се появи в началото на двайсетте и съм сигурен, че не само аз го свързвам с новите тенденции в нашата професия — тенденции, които изтласкаха лъскането на сребърните съдове до онази позиция, която то заема и днес. Тази новост, както, убеден съм, и толкова други, изникнали горе-долу по същото време, бяха в резултат на подмяната на генерациите. Точно през тези години нашето поколение икономи „израсна“ и фигури като мистър Маршал по-специално издигнаха лъскането на сребърните съдове в такова значимо занимание. Това, разбира се, съвсем не означава, че лъскането на съдовете и особено на онези, които се появяваха на масата, не беше винаги възприемано като изключително сериозно задължение. Но ще бъде вярно и ако кажа, че много икономи от поколението на баща ми например съвсем не гледаха на въпроса така сериозно. Доказателство за това е фактът, че в онези години икономът рядко е ръководел лъскането лично, а се е задоволявал да го оставя на прищевките на помощника си и само от време на време е инспектирал процеса. Всеобщо е мнението, че именно мистър Маршал беше човекът, който пръв осъзна огромното значение на среброто — главно защото никакви други предмети от къщата не са обект на такава близост с гостите, както приборите по време на хранене, и следователно те се превръщат в публичен индикатор за стандартите на дома. Мистър Маршал беше този, който пръв накара дамите и господата, гостуващи в Чарлевил Хаус, да занемеят пред сребърните съдове, излъскани до несънуван дотогава блясък. Естествено, скоро икономите от цялата страна, под натиска на своите господари, започнаха да се замислят по въпроса. И, разбира се, веднага се появиха такива, които твърдяха, че са открили методи, за да засенчат мистър Маршал — методи, чието укриване превръщаха в истинско шоу, сякаш бяха френски готвачи, които си криеха рецептите. Убеден съм обаче — както бях и тогава, — че всички безкрайно сложни и тайнствени процедури, прилагани от някой като мистър Джак Нейбърс например, са имали много малък или почти незабележим ефект върху крайния резултат. Аз лично смятах въпроса за съвършено прост: употребяваш качествено лустро и строго инспектираш. Лустрото на „Гифън“ се поръчваше от всички разумни икономи по онова време и ако този продукт се използваше правилно, човек можеше да е сигурен, че среброто му ще блести като най-добрите образци.