Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
И днес със задоволство си спомням многобройните случаи, когато среброто в Дарлингтън Хол предизвикваше възхищението на гостите ни. Сещам се как лейди Астор не без известна горчивина казваше, че нашето сребро „вероятно няма съперници“. Помня и как веднъж по време на вечеря наблюдавах прочутия драматург сър Бърнард Шоу, който внимателно се взираше в лъжичката за десерта, повдигаше я нагоре към светлината, а после сравняваше нейната повърхност с тази на чинията в съседство, напълно забравил за компанията около себе си. И все пак случаят, към който се връщам с най-голямо удовлетворение, се отнася за онази вечер, когато една много видна личност — министър от кабинета и скоро след това външен министър — ни посети „инкогнито“. Всъщност сега, след като резултатите от тези визити са подробно документирани, не виждам защо да не поясня, че става дума за лорд Халифакс.
Както се оказа, това посещение беше първото от цяла серия подобни „неофициални“ срещи между лорд Халифакс и посланика на Германия по това време хер Рибентроп. Но през онази вечер лорд Халифакс беше пристигнал в много лошо настроение. И първите му думи буквално бяха: „Честна дума, Дарлингтън, не знам в какво ме забъркваш. Сигурен съм, че по-късно ще съжалявам.“
И тъй като очакваха хер Рибентроп след около час, негова светлост предложи на госта си да го разведе из Дарлингтън Хол — стратегия, която беше помагала на доста изнервени гости да се отпуснат. В случая обаче, докато си вършех работата, постоянно чувах лорд Халифакс, чийто глас долиташе от различни части на къщата, да продължава да изразява съмненията си за изхода на вечерта, а лорд Дарлингтън се опитваше да го успокои. Ала в един момент гостът възкликна: „Господи, Дарлингтън, среброто в тази къща просто е възхитително.“ Естествено, думите ми доставиха огромно удоволствие, но истинското удовлетворение, свързано с този епизод, дойде два-три дни по-късно, когато господарят ми подметна: „Между другото, Стивънс, лорд Халифакс здравата се впечатли от среброто. Настроението му се подобри.“ Съвсем ясно си спомням, че негова светлост каза точно това. Следователно изобщо не си измислям, че видът на среброто бе направил дребен и все пак значителен принос към намаляване на напрежението между хер Рибентроп и лорд Халифакс тогава.
Може би тук е мястото да спомена нещо и по адрес на хер Рибентроп. Днес, разбира се, всеобщо възприетото мнение е, че той е бил голям измамник: че Хитлер е държал по онова време Англия да бъде заблуждавана колкото се може по-дълго за истинските му намерения и че основната мисия на хер Рибентроп в нашата страна е била да поддържа тази измама. Както казах, това е разпространеното мнение и аз не желая да се разграничавам от него. Само че страшно се дразня, когато трябва да слушам хората, които говорят така, сякаш те самите никога не са били заблудени от хер Рибентроп — сякаш единствено лорд Дарлингтън е вярвал, че немецът е почтен джентълмен, и е влизал в работни взаимоотношения с него. Истината е, че през трийсетте години хер Рибентроп беше една много добре приета, дори привлекателна фигура в най-известните английски къщи. Особено през 1936–1937 г. разговорите в помещението за слугите постоянно се въртяха около „немския посланик“ и от това, което гостуващите слуги разказваха, беше съвсем ясно, че доста от най-видните дами и господа в страната буквално са били запленени от него. Затова днес толкова се дразня, като чувам същите хора да говорят за онези времена и да сипят какво ли не по адрес на негова светлост. Само хвърлете един поглед на списъците с гостите им и огромното им двуличие веднага ще лъсне. Ще се види не само колко пъти хер Рибентроп е вечерял и на техните маси, но и колко често е бил почетният гост на подобни събирания.