Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Освен това ще чуете тези личности да говорят така, сякаш лорд Дарлингтън е правил нещо необичайно, като е приемал гостоприемство от нацистите по време на няколкото му посещения в Германия. Убеден съм, че няма да са чак толкова словоохотливи, ако „Таймс“ например публикува дори само един от списъците с гостите на банкетите, които немците даваха по време на Нюрнбергското рали. Истината е, че най-висшестоящите и уважавани англичани се възползваха от гостоприемството на германските лидери, и аз лично мога да свидетелствам, че мнозинството от тях се завръщаха, изпълнени с възхищение, и не можеха да се нахвалят от домакините. И всеки, който се опитва да ни внуши, че лорд Дарлингтън е влизал в тайна връзка с известен неприятел, просто практично забравя какъв беше действителният климат в онова време.
Държа да кажа още и какви мръсни лъжи са твърденията, че господарят ми е бил антисемит или пък че е поддържал тесни контакти с организации от рода на Британския фашистки съюз. Подобни приказки могат да излязат от устата единствено на хора, които нямат никаква представа що за човек беше негова светлост. Лорд Дарлингтън се отвращаваше от антисемитизма. Лично аз няколко пъти съм го чувал да изразява възмущението си по повод нечии антисемитски изказвания. А изявленията, че никога не е допускал евреи да гостуват в къщата му или пък да бъдат наемани като служители, са напълно неоснователни. Изключение прави един много дребен епизод, станал през трийсетте, който беше раздухан до невероятни размери. А що се отнася до Британския фашистки съюз, ще заявя, че всички приказки, свързващи негова светлост с такива хора, са пълна нелепица. Сър Осуалд Мозли, лидерът на „черноризците“, е посещавал Дарлингтън Хол най-много три пъти, и то в зората на организацията, преди да се прояви истинската й същност. Веднага щом отблъскващата страна на черноризкото движение стана ясна — и държа да подчертая, че негова светлост я забеляза много по-рано от някои други, — лорд Дарлингтън прекъсна всякакви контакти с него.
Във всеки случай подобни организации бяха в пълно несъответствие със сърцевината на английския политически живот. Лорд Дарлингтън, предполагам сте разбрали, беше човек, който се захващаше единствено с неща от истинския център на събитията, и фигурите, които полагаше усилия да събере около себе си през тези години, бяха безкрайно далече от такива отцепнически групировки. Не само че се открояваха като почтени във висша степен, това бяха личности, които имаха реално влияние върху живота на страната: политици, дипломати, военни и духовни лица. Да не говорим, че някои от тях бяха и евреи, и само този факт е достатъчен да илюстрира глупостта и безсмислието на голяма част от приказките, изговорени по адрес на негова светлост.
Аз обаче се отклоних. Всъщност ставаше дума за среброто и колко навреме лорд Халифакс се бе впечатлил от него преди срещата си с хер Рибентроп в Дарлингтън Хол. Нека бъдем наясно, нито за миг не намеквам, че вечерта, която заплашваше да се превърне в пълен провал за господаря ми, в крайна сметка бе истински триумф благодарение единствено на среброто. Но пък и лорд Дарлингтън заяви, че то определено е допринесло за повдигане настроението на госта му, и може би няма да е толкова абсурдно, ако си припомням подобни епизоди с удовлетворение и задоволство.
Някои представители на нашата професия твърдят, че няма никакво значение на какъв господар служиш; че идеализмът, характерен за моето поколение, и най-вече схващането, че ние, икономите, трябва да се стремим към служба при такива забележителни личности, които работят за каузата на човечеството — са само високопарни приказки без никакво реално покритие. Разбира се, веднага може да се отбележи, че хората, които изразяват скептицизъм, винаги се оказват най-посредствените в професията — онези, които знаят, че не притежават способности да се издигнат до по-престижно място, и се опитват да принизят до своето равнище останалите колеги, — затова едва ли мнението им би могло да се приеме за меродавно. И все пак, когато си в състояние да сразиш такива хора с примери от собствената си кариера, изпитваш истинско удовлетворение. Действително човек посвещава на господаря си постоянна и непрекъсната служба, чиято стойност никога не може да се сведе до няколко избрани примера — като този, свързан с лорд Халифакс. Но пък след време точно тези примери се превръщат в символи на един неопровержим факт — а именно, че съм имал привилегията да упражнявам професията си в самото сърце на великите събития. И може би притежавам правото да изпитвам удовлетворението, което служилите при посредствени господари никога няма да изпитат — да мога да кажа, че с усилията си, макар и съвсем скромни, съм допринесъл мъничко за хода на историята.