Сянката на планината

За мен както и за много от нас това беше въпрос на съвест, но за Санджай подронването

на авторитета бе всичко. Всяка гангстерска групировка е тотем на уважението. Всеки лидер

— портрет на вярата.

Защо дъждът не идваше? Чувствах се мръсен. Смазан и мръсен. Пропадах. Всичко

пропадаше, само дъждът не идваше. Сърцето ми бе нечий заложник, някъде, и аз пишех

писмо, за да го откупя.

Светът отпреди седмици, когато заминах за Гоа, се ориентираше по други звезди.

Крепен от афганска охрана слаб лидер — четиринайсетгодишният Тарик, мечтаеше за власт

над крадци и убийци, изтезанията от тази сутрин с думата Пакистан, а и Лиса, Карла, Ранджит: нищо не бе същото и никое място не изглеждаше същото.

Бях объркан. И мръсен. И смазан. Трябваше да намеря своя път. Трябваше да спра да

пропадам. Обърнах гръб на имението на Санджай и потеглих, и тласнах още един сал на

надеждата сред вълните в онзи миниатюрен океан от минути, наречен мой живот.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

КОГАТО СЕ ПРИБРАХ, на кухненската маса намерих бележка от Лиса. Пишеше ми, че

не ме е дочакала и излиза на пазар с нашия приятел Викрам. Предлагаше да се срещнем по-

късно в апартамента.

Отпуснах се за първи път, откакто ме подбраха момчетата на Вишну, заключих вратата и

опрях гръб на стената. Поседях малко така, после се плъзнах надолу и седнах на пода.

Още бе рано. Само два следобед, а вече бях подготвил три фалшиви паспорта, бяха ме

отвлекли, бяха ме били и водих труден разговор със Санджай.

Имах приятели, които след побой продължаваха да живеят, сякаш нищо не се е случило.

Аз така и не се научих да поемам ударите с тяхната лекота. Умеех да задържам всичко в себе

си, да не предавам фронта, докато не намеря скривалище, но щом затворех вратата зад себе

си, лавината винаги се отприщваше. И мина известно време, докато и този ден овладея

сърцето и треперещите си Ръце.

Взех душ и изчетках всички рани по лицето и шията си с четка за бръснене и силен

дезинфектант. Раните се почистиха — нещо важно за тропически град, но пак започнаха да

кървят, затова ги полях с афтършейв.

Докато болката прогаряше бели петна пред очите ми, си отбелязах да го запомня и

когато му дойде времето за разплата с мустакатия Данда, да нося със себе си афтършейв.

Синини и резки избиваха навсякъде, където бамбуковата му пръчка бе удряла — досущ

като белезите ми отпреди в затвора и белезите, които виждах по телата на другите

затворници в банята. Извърнах очи от огледалото и принудих себе си да забравя; отново

похват от затвора. След двайсет минути вече бях на мотора, облечен с чисти обувки и

джинси, с червена фланелка и яке без ръкави.

Карах покрай рибарските заливи към „Колаба Бек Бей", за да спазя уговорката си в

бордея.

Цялата тази земя наоколо бе отнета от морето камък по камък. Високи модерни