Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
скорост, а просто оставих двигателят да работи. Бутнах лоста на едно отделение под дългия
ръб на седалката, панелът се спусна и оттам се подаде италианската ми кама.
Задумках по вратата на склада с дръжката на камата. Отвътре дочух сърдит глас и някой
тръгна към мен, като псуваше тоя, дето му нарушава спокойствието. Беше Данда. Зарадвах се, че е той.
Вратата се отвори и на прага застана псуващият Данда. Награбих го отпред за ризата, забих го в касата на вратата и го боднах с камата в корема. Той се опита да се отскубне, но аз
натиснах върха по-дълбоко, докато ножът изплю червено върху розовата му риза.
— Добре бе, добре! — кресна той. — Мама му стара! Арей, пагал хаи тум? — Да не си
откачил?
Няколко мъже тръгнаха към мен. Натиснах ножа още по-силно.
— Не! Не! — изкрещя Данда* — Хора, назад, мамка му! Тоя ще ме Убие]
Мъжете се спряха. Без да отлепям очи от лицето на Данда, изломотих на Вишну:
— Ножовете ми. — Устните ми бяха изтръпнали като китката на зидар. — Донеси ми
ги.
Вишну се колебаеше. Забелязах как Данда се поти от ужас. Повече го бе страх от
пренебрежението на шефа му, отколкото от моя гняв.
Най-сетне Вишну се повлече към нас с двата ножа. Подаде ми Ги и аз ги затъкнах отзад в
колана на панталона, притиснал камата в корема на Данда.
Вишну задърпа Данда за ризата — искаше да го отдръпне от мен обратно в склада. Аз
упорствах и още малко увеличих натиска върху ножа, притиснат в мекия му корем. Половин
сантиметър от острието хлътна в тялото му. Още един сантиметър и щеше да прониже някой
орган.
— Чакай! Чакай! — писна панически Данда. — Тече ми кръв! Тоя ще ме убие!
— Какво искаш? — попита Вишну.
— Кажи ми за Пакистан — отвърнах.
Вишну се разсмя — добродушен смях, чист и звънък. Смях, заради който някой друг ден
щеше да ми е симпатичен, ако не ме беше връзвал за мебелите си.
— Харесваш ми и в същото време ми иде да те убия — рече той и очите му, обрамчени в
тъмно, светнаха. — Имаш много особена дарба.
— Кажи ми за Пакистан — повторих.
— Ама ти наистина нищо не знаеш, а? — въздъхна Вишну и усмивката му угасна. —
Видяхме, че отиваш на заседание на Съвета, и защото беше в Гоа, си помислихме, че трябва
да си наясно какво става. Твоите хора те държат в много дълбоко неведение, приятелю мой.
Това е опасно за теб. А да не казвам и че е малко… обидно, на?
— Твоят човек тук всеки момент може да замине на оня свят, ако не ми отговориш на
въпроса. Искам да знам каква е цялата тази работа. Кажи ми за Пакистан.
— Ако ти кажа какво знам, ти ще го кажеш на Санджай — отвърна той и сподави
прозявката си.
Над дясното му око имаше фин, ала дълбок белег. Като заговори, той прокара пръст по
краищата му.
— Това ще даде преднина на Санджай, не мога да го допусна. Остави Данда, качвай се
на мотора си и се махай. Ако убиеш Данда, ще трябва аз да убия теб, той ми е братовчед, а не
искам да те убивам. Не искам да убивам никого днес. Днес жена ми има рожден ден и ще
празнуваме.
Той измести поглед към подгизналото в облаци небе.
— Изчезвай веднага — погледна ме отново. — Мислехме, че знаеш нещо, ама явно нищо
не знаеш. Като научиш повече и ти се говори, знаеш къде да се свържеш с мен. Нямам лоши
чувства. Случват се такива работи. Както казват американците, длъжник си ми.
— Не чак толкова, колкото ти си ми длъжник — казах, дръпнах се от Данда и се запътих
към мотоциклета.
Той пак се засмя.
— Да кажем, че сме квит и да почнем на чисто. Остави съобщение тук, когато поискаш
да се свържеш с мен. Все някак ще разбера.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
ВСЕКИ МЪЖ ПОНАСЯ БОЯ ПО СВОЙ НАЧИН. Моят начин през онези години беше да
разуча всичко възможно за хората, които са ме пребили, и после да чакам Съдбата да застане
на пътя ми.
Когато бягахме от затвора заедно с моя приятел, бяхме пробили дупка в стената на
канцеларията, изкатерихме се през нея на покрива и избягахме през външния зид.
Канцеларията всъщност беше на началника на охраната — човека, заради когото пребиваха
мен, приятеля ми и десетки други мъже извън границите на разума и закона.
Бях го наблюдавал месеци наред, изучавах навиците и настроенията му. Знаех за
седемминутния интервал всеки ден, когато го нямаше в кабинета му и оставяше вратата