Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
незаключена. Качихме се на бюрото му, за да избием дупка към свободата. Когато избягахме, той си загуби работата, а Съдбата си взе почивен ден.
Не обичам да ми бият шамари. Исках да разбера повече за мъжете, които го сториха.
Всичко исках да знам за тях.
При второто прекъсване на разделителната линия направих обратен завой и се върнах по
пътя, по който бях дошъл. Паркирах в сянката на дърветата до една редица дюкянчета от
другата страна на улицата, срещу склада.
Изключих двигателя. Минувачите и магазинерите се вторачваха в разкървавеното ми
лице, но бързаха да се отдалечат или извръщаха очи, когато отвръщах на погледите им. По
едно време ме приближи мъж, който продаваше кърпи за почистване на коли и мотоциклети.
Взех една от най-дългите, но преди да му платя, го помолих за някои неща.
След пет минути той се върна с опаковка кодеин на таблетки, лейкопласт, бутилка водка
и две чисти хавлиени кърпи.
Платих му, отидох до дренажния канал и почистих лицето си с напоената във водка
кърпа, а после и кървящите рани с леки докосвания на хавлията.
Уличният бръснар, който обслужваше клиентите си на раздумка под едно дърво, ми
предложи огледало. Закачих го за дървото и обработих двете най-тежки рани на лицето си.
Най-накрая взех черната кърпа, купена от продавача, и я намотах около главата си като
афгански тюрбан.
Клиентите и приятелите, които бяха наклякали в сянката около бръснарския стол и
наблюдаваха действията ми, закимаха и заклатиха глави, изразявайки съчувствието си.
Взех празна чаша, сипах водка в нея и я изпих. Стиснал бутилката и чашата с едната
ръка, разкъсах със зъби опаковката кодеин, изтръсках четири хапчета в чашата и я напълних
до половина с водка. Равнището на одобрение сред членовете на бръснарския клуб се покачи, а когато пресуших чашата и предложих на мъжете остатъка от бутилката, се разнесоха
радостни възгласи.
Върнах се при мотора, седнах така, че да не ме виждат директно отсреща, и се взрях
през изсушения от слънцето като в пустиня листак на дърветата към склада — там, където
размазаната ми кръв по пода все още не беше изсъхнала.
Те излязоха заедно, смееха се и се шегуваха, бутаха се и се занасяха с кльощавия
мустакат Данда. Влязоха в две коли „Амбасадор", потеглиха и се вляха в потока от возила по
посока „Тардео" [22].
Дадох им половин минута и ги последвах, като внимавах да не се появя в огледалата им.
Минаха през „Тардео", пресякоха кръстовището край операта и навлязоха в главното
шосе — дълъг и засенчен от листак булевард, успореден на една от главните железопътни
линии в града.
Колите спряха пред портала на затворен комплекс недалеч от главната гара в „Чърчгейт"
[23]. Високата метална порта бързо се отвори, колите хлътнаха вътре и портата отново се
затвори.
Минах край нея и огледах високите прозорци на голямата сграда с три фасади.
Дървените жалузи на всички прозорци бяха спуснати. Балконският парапет на първия етаж
тънеше в цветовете на прашасало кървавочервено мушкато, което се спускаше чак до
ръждясалите железни заострени пръти върху защитния зид, скрил партера.
Врязах се с мотора в натовареното движение и се понесох напред към гара, Нърчгейт" и
по-нататък — покрай ожаднелите охрени игрища на „Азад Майдан".
Изкарах си гнева и страха върху пътя — засичах колите, противях се на града, предизвиквах го и изпреварвах всеки мотор по пътя си.
Спрях близо до „Кей Си Колидж", близо до къщата на Санджай. Училището беше едно
от най-добрите в Бомбай. Красиво облечени ученици, издокарани по последна мода, се
тълпяха на улицата, а младите им умове блестяха в огромни усмивки. Те бяха надеждата на
града — всъщност надеждата на света, макар че по онова време малцина го знаеха.
— Най-бързият бял мъж в Бомбай, кълна се — чух глас зад гърба си. — Мъча се да те
настигна от цели пет…
Беше Фарид Уредника, младият гангстер, който винеше себе си, задето не е бил с
Кадербай в самия край, сред смъртоносните снегове на Афганистан. Думите му секнаха, щом
свалих мекия черен тюрбан от главата си.
— Ужас, човече! Какво е станало?
— Знаеш ли дали Санджай си е вкъщи?
— У тях си е. Несъмнено. Хайде да влизаме.