Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
Входната врата на склада се отвори. Чайуола, към дванайсетгодишно момче, влезе вътре
откъм ярката улична светлина, понесло шест чаши чай в телена кошница и шест чаши вода в
друга.
— А, чаят — рече Вишну и внезапна широка усмивка разглади гневните бръчки по
лицето му.
Той прибра пистолета и се върна на мястото си до дългата пейка.
Разносвачът на чай раздаде чашите. Древният му поглед на хлапе от улицата се плъзна
по мен, но не показа реакция. Може би бе виждало това и преди — мъж, вързан за шезлонг в
отровнозелено и лимоненожълто, оплескан в кръв.
Гангстерът, който преди избърса лицето ми, ме развърза. Взе чаша чай от момчето и ми
я подаде. Изтръпналите ми ръце я задържаха с мъка.
Другите гангстери поеха чашите си, като възпитано изпълниха целия ритуал по отказа в
полза на другите, а после компромисно си го поделиха по равно като отсипаха чай в
изпразнените водни чаши.
Любезност и дружелюбие. Все едно бяхме приятели, поседнали заедно в „Нариман
пойнт"[21] да погледаме залеза.
Момчето потърси наоколо празните чаши от предишна поръчка и взе да пълни телените
си кошници. Забеляза, че една от тях липсва.
— Чаша! — изръмжа то. Гладът му се прецеди дивашки през задръстеното му кой знае с
какво гърло.
Вдигна една от кошниците, за да покаже оскърбителната празнина там, където трябваше
да лежи последната чаша.
— Чаша!
Гангстерите незабавно се втурнаха да търсят липсващата чаша, запреобръщаха празни
кашони, разбутваха купчини парцали и боклуци. Данда я откри.
— Хаин! Хаин! — възкликна той и размаха чашата. Тук е! Тук е!
Подаде я на момчето, то я грабна подозрително и излезе от склада. Данда бързо
погледна Вишну с раболепно светнали очи: „Видя ли, шефе? Видя ли ме как намерих
чашата?"
Щом се уверих, че мога да се движа, без да треперя, оставих чашата чай на земята до
мен. Не беше само от гордост и гняв — устните ми бяха подути и разцепени и знаех, че
заедно с чая ще пия и кръв.
— Можеш ли да се изправиш? — попита Вишну, оставяйки настрана празната си чаша.
Изправих се и залитнах към земята.
Мъжагата, който ме шамареше, се втурна да ме улови и силната му ръка обгърна
загрижено раменете ми. С негова помощ се изправих отново.
— Тръгвай си — рече Вишну. Той отмести поглед към Данда.
— Дай му ключовете за мотора, йаар!
Данда импулсивно извади ключовете от джоба си, но вместо към мен се обърна към
Вишну.
— Моля те! — примоли се той. — Той знае нещо. Сигурен съм! Само… само ми дай още
малко време.
— Спокойно — отвърна Вишну със снизходителна усмивка. I Вече научих каквото ми
трябва.
Той взе ключовете от Данда и ми ги подхвърли. Улових ги на гърдите си с изтръпнали
ръце. Погледнах го в очите.
— Освен това — продължи Вишну, като ме гледаше — ти нищичко не знаеш за
Пакистан, нали? Нямаш си ни най-малка представа за какво говорим, а?
Не отвърнах.
— Това е всичко, приятелю мой. Йя! — Върви!
Вгледах се в очите му, после протегнах ръка с разтворена длан.
— Ножовете ми — казах.
Вишну се усмихна и пак скръсти ръце.
— Да го наречем глоба. Ножовете ти отиват у Хануман като налог, дето го нападна. Един
съвет от мен. Тръгвай и пази това място в тайна. Не казвай за него нито на Санджай, нито на
другиго.
— Тайна?
— Позволих ти да узнаеш за това място, за да можеш да го използваш за връзка с нас.
Ако оставиш съобщение тук, то много бързо ще стигне до мен…
— И защо да го правя?
— … Освен ако не съм те преценил правилно, но мен ме бива в преценките. Един ден
може би ще решиш, че си повече свързан с нас, отколкото сега мислиш. Ще искаш да
поговорим. Ако си умен, няма да кажеш на никого за този адрес. Ще си го къташ за черни
дни. Но засега, за днес, както казват американците, fuck off.
Тръгнах с Данда към страничната врата, той я отвори и аз излязох навън. Данда се
изкашля шумно, изплю се върху крачола на панталона ми и затръшна вратата.
На земята до мотора видях парче вестник; избърсах се. Пъхнах ключа и тъкмо щях да
запаля, когато зърнах в огледалото смляното си лице. Носът ми не беше счупен — както
никога, но двете ми очи бяха почти затворени от подутини.
Завъртях ключа, дадох газ и моторът, подпрян на степенката, оживя, но не включих на