Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
Бе почти колкото мен на ръст и тегло и осанката му изглеждаше леко побойническа —
кършеше рамене и размахваше лакти като човек, който поставя глупаците на място; и то
доста често.
Издълженото му лице малко бе изпреварило трийсет и петте му години, а наболата му
по челюстта брада бе прошарена с белезникавосиво. Очите му с пясъчен цвят гледаха будно, бдително и интелигентно.
Той четеше много, поглъщаше поне по една книга за самопомощ седмично, а после
безмилостно досаждаше на приятелите и съседите си да я прочетат и те.
Възхищавах му се. Той бе от онези хора, от онези приятели, които те карат да се
чувстваш по-добър човек само заради това, че ги познаваш. Странно и глупаво, но не можех
да се принудя да му го кажа. Исках и понечвах на няколко пъти, но не успявах да се отпусна и
да изкажа думите.
Сърцето ми на изгнаник по онова време преливаше от съмнения, неохота и
скептицизъм. Отдадох сърцето си на Кадербай и той ме използва като пионка. Подарих го на
Карла, единствената жена, в която някога съм се влюбвал, и тя ме използва, за да служи на
същия човек — мъжа, когото и двамата наричахме баща: на Кадербай. Оттогава две години
бях по улиците и видях как този град се превръща в цирк, как богаташите просят от
бедняците и престъпленията се нагаждат според наказанията. Чувствах се остарял за
годините си и твърде далеч от онези, които ме обичаха. Допуснах неколцина да се приближат
до мен, но никога не проявих стремеж към тях, както те правеха. Не им се отдавах, както те
ми се отдаваха, защото знаех, че рано или късно ще трябва да зарежа всичко.
— Не се впрягай, Джони — казах тихо.
Той пак въздъхна, прибра парите в джоба си и ме поведе навън.
— Защо евреите слагат пеницилин в пилетата си? — попита ме, докато съзерцавахме
снишаващото се небе.
— Майтап беше, Джони.
— Не, ама те тези евреи са си доста умни, йаар. Щом слагат пеницилин в пилетата, значи трябва да са адски здрави…
— Джони — прекъснах го. — Обичам те.
— И аз те обичам бе, човек — ухили се той.
Награби ме в силната си прегръдка, която събуди всички синини и рани по ръцете и
плещите ми.
На излизане от бордея още усещах силата му и мириса на кокосово масло от косата му.
Тежките облаци хвърляха привечерни сенки по изнурените лица на рибарите и перачките, които се завръщаха у дома от трудовото крайбрежие. Ала щом ми се усмихнеха, белтъците на
уморените им очи блясваха в медночервено и златисторозово. И насреща ми всички те се
усмихваха, всичките до един, и на потните им чела сияеха корони.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
ЩОМ НАВЛЯЗОХ СРЕД СМЕХА И ГЛЪЧКАТА, изпълващи „При Леополд", потърсих с
очи Лиса и Викрам по масите. Не ги видях, но погледът ми срещна погледа на Дидие.
Седеше с Кавита Сингх и Навин Адеър.
— Ревнив съпруг! — провикна се Дидие, възхитен от смачканото ми лице. — Лин!
Толкова се гордея с теб!
— Жалко, че ще те разочаровам — свих рамене и се ръкувах с него и Навин. —
Подхлъзнах се под душа.
— И душът е отвърнал на удара! — отбеляза Навин.
— Ти какво, да не си станал детектив водопроводчик?
— Каквато и да е причината, възхитен съм да видя печата на греха върху лицето ти, Лин! — заяви Дидие и махна на келнера. — Това трябва да се полее!
— Обявявам това събрание на Анонимните грешници за открито! — обяви Кавита.
— Здравейте, казвам се Навин и съм грешник — включи се младият детектив.
— Здравей, Навин! — отвърнахме в хор.
— Откъде ли да почна… — засмя се Навин.
— Всеки грях върши работа — подсказа Дидие. Навин реши да го пообмисли.
— Този нов фасон ти отива — отбеляза Кавита Сингх, след като седнахме.
— Бас държа, че го казваш на всекиго, който е насинен.
— Не позна — само на тези, които лично съм насинила.
Кавита, красива интелигентна журналистка, имаше предпочитания към момичета и бе
една от малкото жени в града, която не го криеше.
— Кавита, Навин няма да разкрие греховете си! — нацупи се Дидие. — Кажи ми поне
някои от своите.
Тя се засмя и задекламира прегрешенията си по списък.
— Тия плочки под душа са се справили като професионалисти — отбеляза тихо Навин, приведен към мен.
Хвърлих му бърз поглед. Можех да го харесам. Всъщност вече го харесвах, но той още бе