Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Та кога викаш… — казах най-сетне и погледнах небето, за да се измъкна от
безизходицата в разговора — …ще завали според теб?
Той си отдъхна и огледа кълбящите се откъм морето облаци.
— Мислех, че ще е днес — отвърна той. — Сигурен бях.
— Ех — въздъхнах. — Ако не днес, то утре. Сега да вземем да посвършим малко работа, а, Джони?
— Джарур! — отвърна той и се запъти към схлупения вход на колибата си.
Влязох след него и притворих паянтовата врата от шперплат. Жилището от тънки
рогозки в стил татами[27], завързани за голи бамбукови пръти, бе застлано с плочки в
екстравагантни шарки и цветове. Те оформяха мозайка на паун, разперил опашка на фона на
цветя и дървета.
Шкафовете бяха пълни с храна. Големият метален гардероб, недостъпен за мишките, беше скъпа и високо ценена мебел в бордея. Музикална уредба на батерии бе поместена в
ъгъла на желязна тоалетна масичка. Гордостта на дома се явяваше триизмерната илюстрация
на бичувания и разпнат Христос. В ъгъла бяха навити нови дюшеци с десен на цветя.
Следите на относителен лукс свидетелстваха за статута и деловия успех на Джони. Бях
му дал пари за сватбен подарък — да си купи законно малък апартамент в съседния квартал
„Нейви Нагар". Подаръкът целеше да му даде възможност да се измъкне от несигурността и
тежкия живот в незаконния бордей.
С помощта на предприемчивия дух на жена си Сита — дъщеря на преуспяващ
собственик на чайна, Джони обаче използва апартамента като гаранция, за да изтегли заем, а
после започна да дава жилището под наем на висока цена. Със заема купи три колиби в
бордея, даде под наем и трите на пазарни цени и сега живееше точно на същата пътека, както
и когато се запознахме.
Джони премести това-онова и ми направи място да седна. Спрях го.
— Благодаря, братко. Благодаря. Нямам време. Трябва да намеря Лиса. Цял ден съм на
крачка зад нея.
— Лин, братко, ти винаги ще изоставаш на крачка зад нея.
— Май си прав. Ето, вземи.
Дадох му торбата с лекарства от Лиса и извадих от джоба си пачка пари, стегнато
превързана с ластици. Стигаха за двумесечните заплати на двамата млади мъже, които
работеха в безплатната клиника и оказваха първа помощ. Беше включена и допълнителна
сума за закупуване на нови бинтове и лекарства.
— Има ли нещо друго?
— Ами… — промълви той неохотно.
— Кажи ми.
— Анджали… Дъщерята на Бхагат… кандидатства.
— И как мина?
— Изкара най-високата оценка. И не само най-висока оценка от класа, да ти кажа, ами
най-високата от целия щат Махаращра!
— Умно дете.
Помнех я като малко момиче преди години, когато от време на време ми помагаше в
безплатната клиника. Дванайсетгодишното хлапе помнеше имената на всички пациенти в
бордея — стотици имена, и се сприятели с всички тях. При посещенията си в клиниката през
последвалите години я гледах как се учи и расте.
— Но да си умен у нас, в Индия, не стига — въздъхна Джони. — Регистраторът в
университета иска рушвет от двайсет хиляди рупии.
Каза го спокойно, без злоба. Това беше житейски факт както намаляващата риба в
рибарските мрежи и всекидневно нарастващия брой коли, камиони и мотоциклети по
пътищата на някога елегантния островен град.
— Колко имате?
— Петнайсет хиляди — отвърна той. — Събрахме пари от всички тук, хора от всяка
каста и религия. Аз самият вложих пет хиляди.
Отговорността беше голяма. Знаех, че Джони едва ли вижда тези пари да се върнат за
по-малко от три години.
Извадих от джоба си навити на руло щатски долари. По онова време, когато имаше бясно
търсене на пари на черно, винаги носех у себе си поне пет вида валута — дойче марки, лири
стерлинги, швейцарски франкове, долари и риали. Имах към триста и петдесет долара в
банкноти. По черния курс стигаха да се покрие недостигащата сума от рушвета за
образованието на Анджали.
— Лин, не ти ли се струва… — каза Джони, потупвайки с парите по дланта си.
— Не.
— Знам, Линбаба, ама не е хубаво да раздаваш пари, без да казваш на хората. Те трябва
да знаят. Разбирам, че да даваме без почести, анонимно, е десетократно по-голям дар в очите
на Бога, ама Бог — да ме прощава, че го казвам — много се бави с раздаването на почести.