Сянката на планината

всички животи и цялата власт от едните и много животи и власт от другите. Всичко останало

беше победа. Само по този въпрос бях съгласен с него във всичките ни мисии и битки през

последните две години.

— Намесени са неща, които не знаеш и не можеш да разбереш — каза той. — Аз

управлявам тази компания. На двама ви казвам онова, което е нужно да знаете, нищо повече.

Тъй че майната ти, Лин. Майната ти и на теб, Фарид.

— Ти на мен ли ще туряш майни, Санджай? — Фарид го заплю.

— Толкова ли ти е уважението? Ами ако аз туря една майна на щастието ти още сега, а?

Той направи крачка към Санджай, но аз сложих ръце на гърдите му и го спрях.

— По-полека, братко Фарид. Точно това искаха те, докато ме шамаросваха днес — ние

да се изпокараме помежду си.

— Майни ще ми туря на мен! — изръмжа Фарид. — Я пак, шефе? Я пак?

Санджай се втренчи в младия боец, а после студените му очи се впиха в моите.

— Кажи ми истината, Лин. Ти какво им каза?

Беше мой ред да се гневя. Яростта ми пое дъх. Устните ми се разтегнаха и раните по тях

се разпукаха.

— За какво намекваш, шефе? Той се намръщи ядосано.

— Стига, Лин — рече. — Това тук е реалността. Говорим. Какво им каза?

Толкова бях ядосан, че ми идеше да го пребия до несвяст — всъщност повече бях ядосан

на него, отколкото на мъжете, които бяха пребили мен почти до несвяст.

— Много ясно, че нищо не е казал! — сопна му се Фарид. — Не за пръв път

противникът го сритва. И мен също. И теб също, Санджай. Стига с това неуважение. Шефе, какво ти става?

Санджай му метна гневен поглед, вбесен чак до злост; личеше му, че едва се сдържа.

Фарид се взря в очите му, но после извърна поглед.

Санджай пак се обърна към мен.

— Можеш да си вървиш, Лин — рече той. — И каквото да си казал или да не си казал, от

тук нататък по този въпрос си дръж устата затворена.

— По кой въпрос, Санджай? За това, дето си играха с мен днес ли? Дето се гласяха да

ме убиват, а после ме пуснаха да си ходя? Те искаха аз да дойда при теб в това състояние и да

ти кажа думата Пакистан. Това е посланието. Посланието съм аз. Тоя тип от „Скорпионите", Вишну, много си пада по послания.

— Аз също — усмихна се Санджай. — И също като тях пиша посланията си с кръв.

Когато и както аз избера.

— Каквото и да правиш, не го прави вместо мен.

— Да не ми казваш какво да правя? Ти за какъв се мислиш бе, твойта мама?

В мен беснееше огнедишащ дракон, но не исках някой друг да седи на стол като мен чак

докато таванът почервенее.

— Недей да им връщаш за мен, шефе. Като му дойде времето, сам ще се оправя с тях.

— Ще вършиш каквото ти се каже и когато ти се каже.

— Аз сам ще се оправя с тази работа, Санджай — повторих. — Когато и както аз избера.

Само да сме наясно, че съм ти го казал навреме.

— Вън! — Очите на Санджай се превърнаха в цепки. — И двамата!