Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
– Лъжи! – извика Фахсту, макар че Иневера виждаше истината в аурата му. – Не слушайте измислиците на тази злобна жена! Какво доказателство има тя? Никакво! Това е просто думата на една жена срещу моята.
Жената, чиито ръка и лице бяха бинтовани, за да покрият изгарянията, застана до Увона. Нишки болка пронизваха аурата ѝ, но тя стоеше изправена и гласът ѝ прозвуча твърдо.
– Две жени.
Останалите четири също се присъединиха към тях и жените застанаха твърдо като стена.
– Шест жени свидетелстват за престъплението ти, Фахсту – каза Увона. – Шест шарум’тинги. Ние излязохме в нощта не за да търсим права за себе си, а заради Илиджах, за да се освободи от теб.
Фахсту се обърна към Ашан.
– Андрахо, нима ще приемете думата на жени срещу думата на един верен шарум?
Умшала също го погледна.
– Ако желаете, мога да се посъветвам със заровете, свети андрахо.
Ашан се намръщи, защото, както всички останали, знаеше какво щяха да покажат заровете.
– Искаш ли да си признаеш, сине на Фахсту, или трябва да изчистваме името си с хора?
Фахсту пребледня и се огледа, търсейки подкрепа там, където нямаше да я намери. Накрая сви рамене.
– Има ли значение какво правя със собствената ми жена? Тя е моя собственост и не е шарум’тинга. Не съм извършил никакво престъпление.
Ашан погледна към Ичач.
– Той е от твоето племе, дамаджи. Какво ще кажеш?
– Отсъждам в полза на съпруга – отвърна без колебание Ичач. – Дълг на съпругата е да работи и подкрепя съпруга си. Ако той не може да плаща дълговете си, грешката е нейна и тя трябва да плати цената дори ако той реши да е на нейния гръб.
– Или на колене – обади се дамаджи Кезан и останалите мъже се разсмяха.
– Дамаджият на канджин се произнесе – каза Иневера, с което привлече изненаданите им погледи. – Фахсту няма да бъде наказан за това, че е продавал жена си на други мъже.
Устните на Фахсту се разтегнаха в широка усмивка, а всички нови шарум’тинги наведоха погледи. Илиджах заплака отново, а Увона я прегърна.
– Но е виновен за престъплението, че излъга пред Черепния трон – продължи Иневера. – Присъдата е смърт.
Фахсту се ококори.
– Какво?
– Умшала – каза Иневера.
Дамаджи’тингата бръкна в торбичката с хора и извади малка черна бучка – парче от гръдната кост на мълниеносен демон. Дамаджи’тингите знаеха какво следва, затова побързаха да извърнат очи, но останалите в стаята го погледнаха и бяха заслепени от яркия проблясък, и оглушаха от силния гръм.
Когато пред очите им се проясни, Фахсту, синът на Фахсту, лежеше почти до голямата двукрила вратата, а гърдите му представляваха овъглена, димяща развалина. Залата се изпълни с миризмата на печено месо.
– Действаш твърде бързо и твърде сурово, дамаджа – каза Кева. – Дамаджите ще се разбунтуват.
– Нека, щом са такива глупаци – рече Белина. – Ахман няма да заплаче, ако, когато се върне, открие, че целият съвет се е смалил до изгоряла купчинка на пода в тронната му зала, а синовете му са поели контрола над племената.
– А ако не се върне? – попита Мелан.
– Още по-добра причина да сплашим дамаджите и да съберем колкото се може повече шарум’тинги – отвърна Иневера. – Дори кхафитът Абан има повече войници от мен.
– Кха’шарум – изплю се презрително Кева. – Не истински воини.
– Кажи го на Хасик – рече Иневера. – Личният телохранител на Избавителя, победен и скопен от кхафит. Така наричат и шарум’тингите, но аз бих предпочела всяка една от дъщерите по копие на Енкидо, пред дузина Копия на Избавителя.
Бяха стигнали до личната градина на Иневера, зелен лабиринт, изпълнен с грижливо подрязани растения, много от които бяха отгледани от семена, донесени чак от Красия. Имаше лечебни билки и смъртоносни отрови, пресни плодове, ядки и зеленчуци, както и най-различни треви, храсти, цветя и дървета, отглеждани заради чисто естетическата им стойност.
В градината Иневера лесно намираше центъра си, застанала на слънце след цъфтящата растителност. Подобна градина трудно можеше да се поддържа дори в Двореца на Избавителя в Красия. Земята не беше плодородна. В Дара на Еверам като че ли беше достатъчно просто да нахвърляш семената във всички посоки и те щяха да си виреят без никаква помощ.
Иневера вдъхна дълбоко, но миг по-късно изгуби центъра си, щом улови лекия мирис на парфюм, който винаги бе означавал край на спокойствието.