Свидетелят от влака
- Автор: Harvey Michael
- Серия: Майкъл Кели #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-234-3
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
Майкъл Кели става свидетел на убийство в една станция на чикагското метро. Детективът хуква да гони стрелеца, който го причаква в засада и, опрял пистолет в слепоочието му, го предупреждава да не се прави на герой. После изчезва. Същия ден през прозореца на движещ се влак е застреляна още една жена. Следват нови убийства. Чикаго е в паника. Скоро Кели получава телефонно обаждане, от което разбира, че серийният убиец го познава от много години. След като и приятелката на детектива — съдия Рейчъл Суенсън — е отвлечена, той няма друг избор, освен да разрови собственото си минало и да си спомни за едно престъпление, на което е станал свидетел като дете.
— Гадни копелета! Сигурно са разбили бравата на вратата.
Мъжът прекара ръка по хълбоците й, сякаш беше изоставено куче, за да провери дали има някъде счупено.
— Ама як бой са ти дръпнали! — Той се изплю на пода и откопча белезниците, с които я бе приковал за тръбата.
Рейчъл се загърна, доколкото можа, с разкъсаните си дрехи, после се огледа за други поражения. Ударът с тухлата не се бе оказал толкова силен и само я бе зашеметил. Едната й буза беше натъртена, не виждаше добре с лявото си око и долната й челюст скърцаше по особен начин. Тя се опита да сгъне лявата си ръка и констатира, че поне два от пръстите й са счупени. После погледна към двамата младежи, които за малко не я бяха изнасилили, единият все още със смъкнат до коленете панталон. Бяха просто деца. Но ако беше имала нож или друго оръжие, тя самата щеше да ги убие.
— Добре ли си?
Гласът му беше груб, но звучеше като музика в ушите й. Рейчъл кимна и се опита да стане на крака. Стаята около нея се люлееше и накланяше ту насам, ту натам. Тя рухна на пода и повърна върху стената.
— По-полека — каза мъжът, без да поглежда към нея; в ръцете си държеше дълга черна пушка, която оглеждаше внимателно от всички страни.
Тя обърса с треперещи ръце кръвта от лицето си и изведнъж си даде сметка, че плаче. После се дръпна към радиатора и застана неподвижно, превита на две. Мъжът й говореше нещо, но гласът му сякаш идваше много отдалеч.
— Разбираш ли какво ти приказвам? — Той се бе приближил. Рейчъл поклати глава. — Нищо, няма значение.
Мъжът приклекна до нея и отново я прикова с белезниците за тръбата. После излезе от стаята и като се върна, държеше в ръцете си видеокамера с триножник.
— Имаме план за изпълнение, Рейчъл, така че не си играй игрички с мен.
Мъжът знаеше името й и я бе допуснал да види лицето му, което означаваше, че смята да я убие или очаква самият той да загине, или и двете. Рейчъл още се опитваше да смели тази информация, когато той вдигна завесата от прозореца вдясно от нея. Лъч светлина проникна в стаята и за пръв път тя видя къде се намира. Вратата на помещението се падаше точно зад камерата. Вляво имаше стена с голяма дупка, пробита в зидарията; дупката водеше към друго помещение и през нея се виждаше нова стена, без дупка. Тя и преди беше виждала такива дупки. Полицаите им викаха „пчелни пити“ — тунели, които уличните банди бяха издълбали, за да свързват по няколко апартамента в многоетажните общински жилищни сгради. В Чикаго не бяха останали много такива, като повечето бяха изоставени. Ако наистина се намираше в такава сграда, двамата хлапаци бяха прави: и да викаше, никой нямаше да я чуе.
— Сега ще направим видеозапис — каза мъжът и премести камерата между нея и прозореца. После тикна лист хартия в ръката й. — Искам да кажеш това. Ако се бъзикаш с мен, ще свършиш като тия приятели на пода. Ако направиш точно каквото ти кажа, може и да си тръгнеш жива от тук. Разбира се, това до голяма степен зависи и от гаджето ти.
За пръв път тя забеляза в ясносините му очи да проблясва нещо като искрица; после изчезна. Мъжът се обърна с гръб към нея и започна да настройва камерата. Тя погледна часовника на ръката си, който сякаш беше чужд. За голямо нейно учудване той работеше и цифрите на дисплея показваха седем сутринта. Сякаш по даден знак някъде наблизо се обади църковна камбана и започна да отброява седемте удара. Самотна сирена заприпява жално, докато заглъхна из лабиринта от улици някъде долу. Над рамото на мъжа Рейчъл зърна силуетите на сгради, очертани на небосклона в бледи сутрешни нюанси. И тогава разбра точно къде се намираше. Нямаше съмнение — това бе мястото!
— Мисля, че отново ще повърна — каза тя, като опипваше с ръка челюстта си и с учудване разбра, че все още може да говори.
Мъжът отново й обърна гръб.
— По-добре недей! — каза той.
Сирената отново се обади, по-ясно и по-близо отпреди. Гласът й беше метален и неумолим.
— Ако искаш да свършим с това, побързай — каза тя и наведе глава.
— Хайде, готово! — Мъжът застана зад камерата. — Запомни: чети само написаното на листа. Нищо друго.
Червената лампичка над обектива светна с последния удар на черковната камбана. Сирената също се отдалечаваше, търсейки произшествия някъде другаде. Рейчъл постави длани от двете страни на отеклото си лице и леко потърка здравото си око. После погледна към камерата. Мъжът чакаше. Рейчъл постоя неподвижно пет секунди, после сведе поглед надолу и зачете от листа в ръката си.