Клетвата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #8
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-93-2
- Переводчик: Димитър Бърдарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Клетвата». Краткое содержание книги:
„Клетвата“ е една експлозивна история за лоша медицина и жестока справедливост, в която адвокатът Дизмъс Харди и полицаят Ейб Глицки се изправят един срещу друг в най-опасния случай, с който някога са се сблъсквали.
Когато шефът на най-голямата здравна организация в Сан Франциско умира в собствената си болница, никой не се съмнява, че причината са тежките наранявания, получени при автомобилна катастрофа. Но аутопсията разкрива нещо различно.
Ейб Глицки, макар и спъван от лутането на двамата назначени с политически протекции полицаи, бързо взима на прицел дежурния лекар Ерик Кенсинг. Изпаднал в отчаяние, Ерик се обръща за защита към Харди. Докато напрежението нараства, Харди поема инициативата, убеден, че убийството не е свързано с неговия клиент, а с обкръжението, в което работи.
Харди стига до ужасяващата истина, че много пациенти умират, жертви на убийство. Разкрива заговор на алчност и насилие, отнемащ човешкия живот, който всеки лекар се е заклел да пази.
В „Клетвата“ Джон Лескроарт е в най-добрата си форма.
A particularly strong plot. – Los Angeles Times
Topical and full of intrigue. – Milwaukee Journal Sentinel
Doctor Eric Kensing is living in fear that he is about to be indicted for the death of a patient. That patient was his boss, Tim Markham. But Kensing and Markham aren't just connected by work – Kensing's wife is one of Markham 's many lovers. It's not looking good for Kensing, so he enlists the help of lawyer Dismas Hardy. Some say Kensing is not worth saving, although others say that Kensing is a special doctor, prepared to do anything to save a patient's life, even defying proper medical procedure. Despite all the damning evidence, Hardy becomes increasingly sure that Kensing is innocent. Against mounting pressure for an arrest, Hardy knows that the only way to save Kensing is to find the real murderer. And like Kensing, he seems to be working within a system that is set up to thwart him and any attempt at real justice…
— Е, поне това.
Заключението, особено когато идваше от Фиск, можеше да се приеме за добро. Най-после работеха по истинско убийство, а не някаква разновидност на автопроизшествие. И наистина бе съвсем различно. Сега, без някой да ги направлява, работата им щеше да върви натам, накъдето ги поведяха тяхната интелигентност и инстинкти. Просто събираха произволна информация, това бе всичко. И се подразбираше, че голяма част от нея щеше да бъде безполезна. Но нещо можеше да се окаже важно — само че човек не знаеше, преди наистина да разбере.
Без повече обсъждане, Брако зави на запад, към „Кайзър“ и къщата на Ан Кенсинг. Фиск поседя съсредоточен, в дълбоко мълчание, няколко пресечки. После се обади.
— Дарел.
— Да?
— Как мислиш, колко струва един самолет?
— Мисля, че това е едно от онези неща, за които казват, че щом питаш за цената, значи не можеш да си ги позволиш.
Но днес партньорът му бе пълен с изненади. Нещо бе задействало двигателя му по това разследване и сега той очевидно проследяваше някаква нишка на мисълта.
— Не, не това. Има предвид просто поддръжката — хангарът, горивото, месечните разходи, застраховката.
— Не зная. Мисля, че ще зависи от това къде го държиш, колко е голям самолетът и така нататък. Защо питаш?
Фиск сви рамене.
— Мисля си за милион и двеста хиляди. Как ти изглежда?
Този въпрос не затрудни Дарел.
— Ако имах милион и двеста, щях да си живея на плажа в Коста Рика. Откъде изкопа тази сума?
— Това е годишният доход на Рос.
Брако му хвърли от мястото си поглед, изпълнен с дълбоко съмнение, и Фиск побърза да се защити.
— Ами това пишеше във вестника — „Градът говори“. Сигурно е вярно. Но аз се питам колко пари са това. И дали са достатъчно.
Това накара Брако да се засмее.
— Стигат, повярвай ми.
— Наистина ли? Две имения, предишен брак, което означава издръжка за жената, а може би и за децата. Нова млада жена, която дава приеми за висшето общество. Деца в частни училища, прислуга, самолети, почивки.
— Милион и двеста обаче.
За Дарел Брако, син на полицай, един милион долара можеха да бъдат и един милиард. И едното, и другото бяха неизмеримо големи суми пари, пари за цял живот работа.
Очевидно обаче за Фиск не бе така.
— Чел ли си книгата „Клада на суетата“?
— Това книга ли е? Мисля, че гледах такъв филм.
— Да де. Филмът е скапан, но най-напред беше книгата. Все едно, има такъв готин момент в нея, където някакъв тип си преглежда списъка на разходите и вижда колко е невъзможно да преживее с един милион долара годишно. И това беше, да кажем, преди десет години.
— Трябваше да ми се обади — каза Брако. — Щях да му покажа как да се справи.
— Работата е там — упорстваше Фиск, — че може би научихме нещо полезно от леля Кати. Вместо да се съсредоточаваме върху това колко богат е Рос, може би е по-умно да се замислим колко е беден. Искам да кажа, погледни го от този ъгъл: ако разходите на човек са по-големи от доходите му, той е беден, нали? Независимо от това колко печели.
Спряха първо в „Кайзър“ и установиха, че госпожа Кенсинг си е взела един ден болнични. Дъждът, който валеше упорито от снощи, продължаваше с нова сила. Напомнящи мусон, запращаните почти хоризонтално от силните ветрове откъм океана, капките обстрелваха двамата инспектори, които бяха застанали пред външната ѝ врата. Тя им отвори, обута с дебели сиви чорапи, с модни джинси и червен пуловер с качулка тип „анорак“. Първото впечатление на Брако бе, че не е спала два дни.
Дългата ѝ до раменете руса коса бе разрошена. Без какъвто и да е грим, лицето ѝ изглеждаше ъгловато и скулесто. Същевременно не можеше да се скрие нейната привлекателност. Особено очите ѝ — големи, широки и завладяващи, в почти електрик синьо. Никога не бе виждал такива очи.
Дори след като се бяха представили и показали значките си, госпожа Кенсинг продължи да ги гледа втренчено, докато накрая Брако не я попита дали могат да влязат. Тя кимна, отстъпи крачка и отвори вратата, докато се отдръпваше.
— Съжалявам — каза тя неопределено.
После изчака още един дълъг миг, преди да затвори плътно вратата зад тях.
В антрето осветлението бе оскъдно. Двамата стояха, капещи, на плетеното килимче в малкото пространство.
— Може би трябва… — каза тя разсеяно и без да завърши изречението, ги поведе няколко стъпки надолу, по късия коридор, после надясно към кухнята.
Огромен куп пране, изсипал се и на пода, бе натрупан на масата. Заобикаляйки го, тя измъкна една табуретка. На плота още стояха мръсни съдове от сутринта — кутии от мляко и сок, две опаковки от мюсли, няколко кафяви парченца круша и банан върху пукната чиния. Най-накрая фокусира погледа си върху тях, докато те продължаваха да стоят в малката влажна стая.