Клетвата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #8
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-93-2
- Переводчик: Димитър Бърдарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Клетвата». Краткое содержание книги:
„Клетвата“ е една експлозивна история за лоша медицина и жестока справедливост, в която адвокатът Дизмъс Харди и полицаят Ейб Глицки се изправят един срещу друг в най-опасния случай, с който някога са се сблъсквали.
Когато шефът на най-голямата здравна организация в Сан Франциско умира в собствената си болница, никой не се съмнява, че причината са тежките наранявания, получени при автомобилна катастрофа. Но аутопсията разкрива нещо различно.
Ейб Глицки, макар и спъван от лутането на двамата назначени с политически протекции полицаи, бързо взима на прицел дежурния лекар Ерик Кенсинг. Изпаднал в отчаяние, Ерик се обръща за защита към Харди. Докато напрежението нараства, Харди поема инициативата, убеден, че убийството не е свързано с неговия клиент, а с обкръжението, в което работи.
Харди стига до ужасяващата истина, че много пациенти умират, жертви на убийство. Разкрива заговор на алчност и насилие, отнемащ човешкия живот, който всеки лекар се е заклел да пази.
В „Клетвата“ Джон Лескроарт е в най-добрата си форма.
A particularly strong plot. – Los Angeles Times
Topical and full of intrigue. – Milwaukee Journal Sentinel
Doctor Eric Kensing is living in fear that he is about to be indicted for the death of a patient. That patient was his boss, Tim Markham. But Kensing and Markham aren't just connected by work – Kensing's wife is one of Markham 's many lovers. It's not looking good for Kensing, so he enlists the help of lawyer Dismas Hardy. Some say Kensing is not worth saving, although others say that Kensing is a special doctor, prepared to do anything to save a patient's life, even defying proper medical procedure. Despite all the damning evidence, Hardy becomes increasingly sure that Kensing is innocent. Against mounting pressure for an arrest, Hardy knows that the only way to save Kensing is to find the real murderer. And like Kensing, he seems to be working within a system that is set up to thwart him and any attempt at real justice…
Брако се вмести в паузата:
— Харлен казва, че познавате госпожа Рос. Питам се дали не бихте ни разказали малко за нея, преди да отидем да разговаряме?
— А защо ще правите това? Тя положително не е заподозряна в каквото и да било.
Фиск отговори откровено.
— Лейтенант Глицки ни държи, така да се каже, изкъсо. Това е първият ни истински случай и мисля, че иска ние да работим по страничната линия. Да не стреснем някой важен свидетел с наивни въпроси.
— „Парнас“ може да е част от мотива, ако има такъв.
Тонът на Брако беше уверен, като че ли се бе занимавал с нещо подобно сто пъти до този момент.
— Но Нанси Рос? — попита Уест. — Дали въобще е била там, когато Маркъм е умрял? Би трябвало да се е намирала в болницата, нали така?
— Тя не е заподозряна — повтори Фиск. — Ние просто се интересуваме от личните отношения в „Парнас“, така да се каже. Играчите. Дали няма да има нещо там.
— Е… — Тя остави чашката си. — Аз всъщност не познавам Малачи Рос, макар, разбира се, да сме се срещали няколко пъти. От друга страна, познавам доста добре Нанси. Тя е прекрасен човек. Много е активна — имам предвид, в социален план. На обществени начала помага на настоятелството на операта, фондацията за бъбречни заболявания и някои други благотворителни организации, предимно от медицински характер. — Уест леко присви очи. — Мога също да ви кажа, че в политическо отношение също е верен човек. Боя се, че няма да съм ви много добър източник да научите нещо лошо за нея.
— Ние не търсим нещо лошо — увери я Брако. Макар мисълта да изрови нещичко му допадаше, не тук бе мястото да го прави. — Тя била ли е медицинска сестра, между другото?
Уест поклати глава.
— Не знам Нанси някога да е работила, за да си изкарва прехраната. Искам да кажа, някаква истинска работа. Никога не ѝ се е налагало. Тя по рождение е заможна.
— Дори когато съпругът ѝ е бил млад? За да помага? — попита Брако.
Уест се засмя.
— Когато съпругът ѝ е бил млад, инспекторе, Нанси е била бебе. Тя е втората жена на господин Рос. Бих се учудила, ако има и трийсет и пет. — Някаква мисъл помрачи лицето ѝ. — Родителите ѝ не бяха много доволни от брака. Спомням си, говореше се, че парите оттам секнали. Не им харесала идеята Нанси да е трофейна съпруга на един по-възрастен мъж и я отрязали напълно. Искам да кажа, с парите. Не че това е имало значение, както се оказа. Малачи печели много добре, както сега целият град знае.
Тя поклати глава съчувствено.
Харлен най-после намисли въпрос.
— Тя работи ли нещо със съпруга си? За „Парнас“?
Надзорничката поклати глава.
— Не бих казала, поне не нещо конкретно за компанията. Но непрекъснато се среща с хора и предполагам, че в някаква степен това е част от неговия бизнес.
— Непрекъснато? — попита Брако.
Тя кимна.
— Не знам как се справя с тия малки деца — има две близначки, мисля, че са на около шест години, — но вероятно с гувернантките… — Тя събра мислите си за момент. — Но да се върна на въпроса ви. Бих казала, че дава по един наистина голям прием веднъж месечно, а по-дребните неща — благотворителните акции — са два-три пъти седмично.
Брако не познаваше този начин на живот и някак си не го разбираше.
— И това повечето време?
— Да. Когато е в града.
— А иначе къде е?
— Ами… — Тя се усмихна и отвори дланите си пред себе си. — Ами където иска да отиде, бих казала. Имат второ жилище, наистина страхотно. Била съм там, шестстотин-седемстотин квадратни метра — на брега на езерото в Тахо. Знам, че те — или тя и момичетата — прекарват Коледата в Аспен или Парк Сити. Имат собствен самолет, доколкото знам.
Дарел Брако притича през дъжда с партньора си, стигна до колата и седна на мястото си. Когато Харлен закопчаваше колана си до него, погледите им се срещнаха.
— Страхотно!
— Истински пари — съгласи се Фиск. — Истински живи пари.
— Собствен самолет? И аз искам да си имам самолет.
— Как обаче ще плащаш за горивото, та да летиш някъде?
— Да, има го това.
Брако влезе в движението. Дъждът продължаваше, като че ли никога няма да спре, изливаше се на потоци пред тях. Беше почти обяд, а все още мрачно като привечер, и скоро изражението на Брако влезе в синхрон с времето.
— Но ние знаехме, че са богати още от началото, нали? Не знам какво друго получихме.
Фиск се замисли.
— Пихме по едно кафе, по-хубаво от това в „Работилницата на Ед“.