Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

Един от вас, снабден с върлина, [4320] ще се прехвърли със отскок оттатък тесния поток, за да застане там, отгдето ще може с този прът пердето [4324] да отстрани, за да се види Тристан, когато той отиде с кралицата да си говори. Ако един от вас тъй стори, [4328] до два-три дни ще види сам Тристан като отива там. Ако ви лъжа, нека стана на пепел.“ — „Тъй да е, разбрано!“ — [4332] в хор му бароните отвръщат. Сплетникът се прибира вкъщи, а после тримата решават кой пръв Тристан ще наблюдава [4336] как нощем, без да се страхува, той се с кралицата целува. И тъй, щом Годоин избран е пръв край стената да застане [4340] да види как Тристан в тъмата се приближава до палата, бароните се разотиват. Кралицата, непредпазливо [4344] (тя в заговор не се съмнява), чрез Перинис предупреждава Тристан, че следващия ден Марк ще нощува в Сен-Любен [4348] и че в покоите си тя ще го очаква сутринта.         Тук ще научите, сеньори, какво любимият й сторил: [4352] навън все още тегнел мракът, когато прекосил гъстака и ненадейно мъж видял; той в него Годоин познал — [4356] нали отивал също там. Тристан се поприкрил и сам си казал: „Ще е по-добре той мене да не ме съзре, [4360] та лесно с него да се справя!“ И като стиснал меча здраво, зад нисък храст нащрек застанал, но Годоин по друг път хванал. [4364] Тристан решил да го догони, но не успял, защото оня веднага се отдалечил. Тристан след малко различил [4368] по пътя и Деноалан: на вран кон яздел той в раван, а кучетата си бил пратил да гонят дивеч из гората. [4372] Но още преди те да могат да стигнат някаква бърлога, стоящият нащрек Тристан ранил така Деноалан, [4376] че най-добрият врач дори не можел да го изцери. Отметнал плащ, Тристан напада, Деноалан е изненадан [4380] и удря тутакси на бяг. Ала Тристан с отскок все пак настига го и го сразява. Какво ли друго му остава, [4384] щом другият си мисли само как с меч да причини смъртта му, но всъщност търси си белята. Тристан отсича му главата, [4388] без другият да викне даже: „Ранен съм!…“ А за да покаже на своята любима как разправя се със своя враг, [4392] с меч плитките му той отрязва. След туй потегля и си казва: „А Годоин в кой път ли сви?… Завчас избяга ми, уви! [4396] А ако още малко беше изчакал, непременно щеше да разбере, че му се пада такава хубава награда, [4400] с каквато аз Деноалан зачетох: да лежи заклан.“ След като своя меч прибира, Тристан в умрелия се взира, [4404] оставя тръпнещото тяло по гръб в полето опустяло, притиска торса му кървящ с дърво, намята своя плащ, [4408] за да отиде там, където Изолда с трепет във сърцето го чака… Ала там пристига и Годоин; той с прът привдига [4412] пердето, за да наблюдава какво във стаята ще става. Пръв Перенис се забелязва, а до Изолда се показва [4416] Бранжиен: тя с гребен във ръката прилежно сресва й косата. Но в същия момент Тристан прониква в спалнята припрян, [4420] с две плитки в лявата ръка и с лък във дясната. Така, след като снема с жест чевръст копринения шал, в цял ръст [4424] той пред любимата застава. Кралицата го поздравява, но вижда как извън стъклата пребягва сянка от главата [4428] на Годоин. В миг тя разбира защо подлецът се намира край спалнята и разгневена, потръпвайки от пот студена, [4432] към милия си се обръща и с глас престорен му отвръща: — За мен ли носите това, сеньор? А тази тетива, [4436] доколко се опъва тя?         Тристан мълчи… Но мисълта за нещо лошо го смразява. Лъка опъва, но остава [4440] объркан… След това я пита за Марк и неговата свита. Тя казва му каквото знае. …………………………… [4444] Да бе се Годоин спасил от гибел, той би породил помежду краля и жена му такъв голям конфликт, че само [4448] със смърт би бил той разрешен. От Бог да е благословен Тристан, затуй че му попречи! Но в този миг той чува вече [4452] Изолда: — Зареди стрелата, опни до края тетивата, мой мили, става лошо нещо!         Тристан веднага предусеща, [4456] че риск го дебне; поглед вперва в пердето и се разтреперва: през него вижда в тъмнината отвън на Годоин главата [4460] и иска, без да губи време, на прицел тоз подлец да вземе. — Ах, Господи, до днес лъкът ми беше верен всеки път — [4464] си казва той. — Дано така да ми послужи и сега. Исусе, който си избавил рода си, би ли ме оставил [4468] да отмъстя на подлеците, които ни почернят дните?         Той тъй опъва тетивата, че в следващия миг стрелата, [4472] по-бърза от сокол в небето, уцелва Годоин в лицето, в окото му направо влиза и от тила след туй излиза, [4476] ще кажеш, че се е провряла през ябълка съвсем узряла. В момента, в който възнак пада, подлецът удря се в ограда [4480] и после просва се така, че нито с крак, нито с ръка не е способен да пошава и признак за живот не дава; [4484] и тъй издъхва, без да може да промълви: „Ранен съм!… Боже!…“