Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

Виждаше единствено врата на коня си, протегнат пред нея — ушите му, прилепнали назад, и твърдата земя, стрелкаща се отдолу. Дори не се налагаше да теглят този неин глупав, уплашен кон, който тичаше толкова бързо, че по някое време за малко да надбяга водача си. Завиха надясно в широка дъга. Забавиха едва когато теренът стана неравен, осеян с ниски хълмове, с пръснати тук-там групи дървета, където най-после да се скрият от погледа на евентуални преследвачи. Преследваха ли ги въобще?

Командирът най-после си позволи да прибере меча си в ножницата. Не го беше използвал — по острието нямаше кръв, забеляза Иста. Поведе ги през пущинака, като заобикаляше дървета и скали. Иста подозираше, че единственият критерий, по който подбира пътя, е да обърка преследвачите и че съвсем скоро сам ще се обърка, отново. Е, сигурно можеше да определи накъде е север, и с толкова малка група, на която да търси прикритие, друго навярно не му и трябваше. Тук дърветата растяха по-нагъсто. Изкачиха едно възвишение, после се спуснаха по склона на някаква клисура. Иста се опита да прецени на колко мили са се отдалечили от засадата. На пет или шест, най-малко.

Докато конете им внимателно стъпваха по каменистото дъно на плитката река, тя се замисли за грозящата я опасност. Едва ли беше по-голяма отпреди. От изнасилване не се страхуваше, нито от мъчения или нещо подобно, макар че несъмнено щеше да сподели всичките трудности, които чакаха джоконците при това неподготвено бягство. Тези офицери бяха изгубили всичко — хората си, екипировката си, плячката, честта си, дори пътя. Успееха ли обаче да я предадат на княза на Джокона, той щеше да им прости всичко. Тя беше надеждата им за изкупление. Нямаше да я пуснат срещу пари или заплахи, нито да я заменят срещу живота си дори. Така че умишлена смърт не я грозеше от техните ръце. Ала смърт при злополука или поради лоша преценка… да, такава смърт съвсем не беше невъзможна. Положението й май не се беше подобрило особено.

Вървяха по дъното на клисурата повече от миля. Тя ставаше все по-дълбока, а стените й — все по-стръмни, залесени и надвиснали на места, но в далечината се провиждаше мъглява светлина. При поредния завой откриха, че клисурата се отваря внезапно към равна поляна.

А на поляната стоеше самотен ездач. Иста затаи дъх смразена — или беше от вълнение? Въглищносивите хълбоци на коня се издуваха мокри от пот, ноздрите му бяха кръгли и кървавочервени, но животното риеше с крак земята и пристъпваше неспокойно, а мускулите му потрепваха в готовност. Мъжът изобщо не изглеждаше задъхан.

Тъмночервеникавата му коса не беше сплетена, а подстригана късо по шалионската мода и се завиваше в разбъркани къдрици около ушите. Късо подрязана брада покриваше челюстта му. Носеше плетена метална ризница, тежки кожени предлакътници, сив табард, целия в злато. Табардът беше опръскан с кръв. Очите му се стрелнаха, докато пресмяташе шансовете си — присвити, святкащи очи.