Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— Чудя се… — каза Върховният маршал. — В Южен Кроудън чух странни слухове. Разправят, че в Къщата на Разбирането твоят крал се е учил в Стаята на лицата и в Стаята на сърцето — учел се е на подражателство и подбуждане в място, където един безчестник може да се научи как по-добре да мами. И после, когато той се обяви, че е Земния крал, в същия този ден, първият му акт беше да приложи добре измислена хитрина, за да прогони Радж Атън от земите си! Според някои това е доста странно съвпадение — младият Ордън „най-случайно“ да стане Земния крал точно когато Хиърдън има най-голяма нужда от него. Твърде удобна изглежда тая историйка, колкото да пообнадежди селяка. Тъй че, питам те отново: той наистина ли е Земния крал, или е мошеник?
— Кълна се в честта си и в живота си, той наистина е Земния крал.
— Някои го наричат кутре, при това без обичайната симпатия — изръмжа Върховният маршал. — Някои се чудят защо е избягал от Лонгмът, оставяйки хората си и баща си да загинат от ръката на Радж Атън. Че ако беше Земния крал, нали щеше да надвие дори Радж Атън. Но ти го познаваш момчето от години — отгледал си го от пале. Какво казваш ти?
Гласът на Боренсон трепереше от гняв.
— Убий ме веднага, въшлив негоднико, защото няма повече да слушам отровните лъжи, пръскани от оня тъпак крал Андърс!
През тълпата премина приглушен ропот и мнозина се заозъртаха към другия край на полето, откъдето бе дошъл сър Скалбейрн. А там при портата стоеше висок мъж, облечен в изящен халат. Имаше мека руса коса, остро, изсечено лице и мрачен поглед. Изглеждаше около тридесетгодишен, но ако имаше дарове на метаболизъм, можеше и да е доста по-млад. Мирима не беше го виждала досега, нямаше и да го забележи сред тълпата, но хората зашепнаха: „Принц Селинор.“ „Синът на Андърс.“
Гигантът се усмихна мрачно и вдигна очи към принц Селинор, сякаш чакаше одобрението му. Принцът кимна; изглеждаше доволен.
Така значи. Зад всичко това стоеше момчето на крал Андърс. Но защо искаше да разбере дали Габорн е Земния крал? Дали защото търсеше сигурно потвърждение, или го правеше само за да посади съмнения в умовете на селяните? Ако беше по втората причина, едва ли можеше да избере по-подходяща сцена за този спектакъл от тук, при дребните лордове.
Върховният маршал Скалбейрн прибра камата си в канията, след което подаде ръка на сър Боренсон.
— Е, станете тогава, сър Боренсон. Бих искал лично да го видя това момче крал.
За няколко мига арената се изпълни с млади момчета и дребни благородници, втурнали се да видят отблизо Върховния маршал, човека, победил сър Боренсон. Някои отидоха да му донесат пиката, други — да му докарат коня.
Боренсон се надигна треперейки. Никой не дойде да го утеши с дума или да го похвали за добрия бой. Той изкуцука сам до счупената си пика и коленичи, за да отвърже червения шал на Мирима, знака на благоразположението й.
Мирима прескочи оградата и се огледа за по-лесен път до мъжа си. После закрачи в дълбоката кал и докато стигне до Боренсон, усети, че се е разтреперала и не знае какво да му каже.
Беше развързал шала, стоеше с гръб към нея и го увиваше на шията си. Опита се да го върже, без да се сети да свали ръкавиците, но кожата и металната оплетка го затрудниха.
Мирима обиколи пред него, върза му проклетото нещо и усети, че собствените й ръце толкова треперят, че е по-непохватна и от него. Погледна го в лицето. Косата му беше зацапана от кал, кръвта от дълбоката рана над дясното му око вече се съсирваше.
— Видя ли? — попита той.
Мирима кимна мълчаливо. Вече не можеше да вижда. Очите й се бяха напълнили със сълзи.
— Проклет да си, сега можех да връзвам това около трупа ти.
Боренсон се изсмя — късо и хрипливо.
— Толкова ли за нищо ме нямаш, че не ми каза поне? — Помисли си, че той е трябвало да се бие тук, без тя да види.
— Опитах се да те намеря — обясни Боренсон. — Но на кралския пир те нямаше, нямаше те и на кралските игри. Тази сутрин никой не беше те виждал. А сър Скалбейрн ме призова и настоя битката да е преди залез-слънце. Беше въпрос на чест!
Всъщност наистина никой не я беше видял. Беше се постарала никой да не разбере къде отива.
— Можеше да изчакаш. По-малко ли ме обичаш от собствената си чест?
Досега не му беше говорила за обич. Габорн бе уговорил брака им и тя се бе съгласила. Не беше познавала Боренсон и седмица. Но въпреки всичко се бе омъжила за него и въпреки краткото време заедно знаеше, че е влюбена. Искаше Боренсон да признае същото.
— Разбира се, че не — каза той. — Но какво е един живот без чест? Ти изобщо нямаше да ме заобичаш, ако бях по-малко мъж.
Боренсон погледна над рамото й и Мирима се обърна да види какво гледа. Оказа се Конесестра Конал — носеше лъка и колчана й. Боренсон се усмихна на коневладетелката.