Любовницата на корсаря
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крушев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовницата на корсаря». Краткое содержание книги:
— Точно така.
— Нима няма да изпълните волята на собствения си баща?
— В този конкретен случай — не! — Тя отпи глътка вино и добави: — Човек може да си помисли едва ли не, че дъщерите се раждат на този свят като робини, които ще бъдат продадени на този, който предложи най-добрата цена.
В очите на Сокола, приели в този момент цвета на пушек, не можеше да се прочете нищо.
— А не помислихте ли, че лорд Кинсдейл сигурно е искал да подсигури бъдещето ви?
Скай сведе поглед.
— Всъщност той не знае нищо за мен.
— А за страха ви от тъмнината?
Тя вдигна рязко глава.
— Не желая да обсъждам този въпрос с вас.
— И защо не? Мисля, че мога да ви помогна.
— Да ми помогнете? Вие?
Сокола повдигна рамене и отпи глътка от чашата си.
— Във всеки случай, не бива да се страхувате от годеника си. Доколкото знам, той е коректен джентълмен, а не някакво чудовище.
Тя докосна смарагда и се усмихна.
— Вие обаче сте чудовище, нали?
— По-добре не ме дразнете — предупреди я той.
— Е, не ми е за първи път да ви дразня и до този момент се владеете съвсем успешно.
— Струва ми се, че постепенно започвам да губя контрола над нервите си. Искам само да ви уверя, милейди, че попаднете ли само още веднъж в прегръдките ми, няма да се поколебая ни за миг да разкрия пред вас истинската си същност. — Вместо да му отвърне, тя само се усмихна. Той се пресегна към чашата й и я премести по-далеч от нея. Тя повдигна недоумяващо вежди, а той поясни:
— Струва ми се, че не бива да пиете повече. Как се чувствате сега?
— О, отлично. Макар че си пийнах порядъчно от вашия прекрасен коняк.
— Изтрезняхте ли вече?
— Да, сър.
Сокола се изправи, хвана ръцете и, вдигна я бавно от мястото й и я притегли в прегръдките си. Съзнанието й казваше, че трябва да се отбранява, но ветрецът, който полюляваше завесите, бе тъй лек, тъй нежен, че тялото й се отпусна в приятна отмала. На мястото на огнените багри на слънчевия заник се спусна сянката на нощта, а сред нея заплува сребристата луна.
— Бягайте оттук — процеди Сокола с дрезгав глас. — Бягайте и прегърнете по-добре мрака, защото тук при мен сте много по-застрашена — каза това и притисна ръката й до сърнето си. — Усещате ли ударите на сърцето ми, милейди, бурята в моята душа? За Бога, умолявам ви, не разчитайте нито миг повече на чувството ми за чест. Бягайте! По-далеч от мен!
Трябваше да признае, че този човек играе честна игра. Пръстите й доловиха ударите на сърцето му. Жарта се пренесе от неговото тяло в нейното и тя потрепера цялата. Желаеше го. Колкото и осъдителни да бяха чувствата й — тя го желаеше. Една истинска дама не може да бъде подвластна на емоции от този род, но тази вечер, при този топъл ветрец, които галеше тялото й, всичко останало й беше безразлично. Правилата за поведение във висшето общество вече бяха невалидни — това, което все още имаше значение, бяха земята, небето, вятърът и неотразимият чар на този мъж.
Разтвори устни, за да каже нещо, но какво — не знаеше. Скоро щеше да пристигне изисканият й годеник, за да я спаси, за да й предложи сигурност, уважавано място з обществото, красив дом, богатство, слуги и изобщо всичко, което една жена може да си пожелае. Само че единственото, което представляваше някаква ценност за нея, се намираше в обятията на един пират.
— Вървете си! Веднага! — простена той. — Предупреждавам ви.
Скай се откъсна от него и го загледа втренчено. Искаше да каже толкова много неща, а не намираше думите, с които да ги изрази. Останеше ли само миг още, зла орис щеше да обсеби живота й. Обърна се и се завтече през вратата навън. Със сърце, изпълнено със сладка болка, останала без дъх, тя спря и без да разсъждава повече, се върна в стаята на Сокола. Той се бе изправил отново до прозореца, висок и неподвижен, като могъща тъмна сянка в черната си риза от коприна, в черните си панталони и ботуши. Явно, усети присъствието й, защото се обърна. Тя се затича с тихо възклицание към него, хвърли се на гърдите му и устните им се срещнаха.
Обляна от светлината на бледата луна, тя се осмели най-сетне да отвърне на целувката му. Езикът му премина любопитно през всяко кътче на устата й и се заигра с нейния. Замайващи горещи вълни преминаваха една след друга през тялото й, тя докосваше косата му, галеше го по врата и се притискаше все по-силно и по-силно към него.
Той подиша глава, загледа и продължител но право в очите и в един миг наруши мълчанието си.
— Сега вече не можеш да избягаш от мен.
— Не, не мога — прошепна тя, без да отклонява погледа си от неговия. Ръцете му лежаха на нейните рамене. Дъхът й замря в момента, в който той разкъса сатенената й рокля. Погледът му загали голото й тяло, пълните гърди с тъмни зрънца, тънкия, гъвкав кръст, очертанията на бедрата.