Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Известно време двамата се гледаха един друг, без да кажат дума или да издадат някакъв звук. Накрая върколакът нададе тих, но навяващ ужас рев.
— Върви си! Остави ме спокойно да умра!
Атрею не помръдна и му отговори също така тихо:
— Чух твоя вик, затова дойдох.
Главата на върколака отново клюмна.
— Никого не съм викал — изръмжа той, — сам оплаквам края си.
— Ти кой си? — попита Атрею и пристъпи още една крачка напред.
— Аз съм Гморк, върколакът.
— Защо са те вързали тук с тази верига?
— Забравиха ме, като тръгнаха.
— Кой те е забравил?
— Онези, които ме вързаха.
— И къде отидоха?
Гморк не отговори. Дебнеше Атрею с притворени очи. След една по-продължителна пауза той попита:
— Ти не си оттук, малки чужденецо, нито от този град, нито от тези земи. Какво търсиш тъдява?
Атрею сведе глава.
— Не знам как попаднах тук. Как се казва този град?
— Той е столицата на най-прочутата страна в цяла Фантазия — каза Гморк. — Няма друга страна или град, за които да се разказват толкова много приказки. Ти сигурно също си чувал за Града на призраците в страната От кол и въже, нали?
Атрею бавно кимна.
Гморк не сваляше очи от момчето. Учудваше го, че този зеленокож юноша го гледа с големите си черни очи, без да мигне дори, и не проявява никакъв страх.
— А ти кой си? — попита той.
Атрею помисли малко, преди да отговори.
— Аз съм Никой.
— Какво ще рече това?
— Ще рече, че на времето имах име, но то не трябва вече да се споменава и затова съм Никой.
Върколакът отвори леко ъглите на устата си и показа зловещите си зъби, което може би означаваше, че се усмихва. Той добре познаваше всички разновидности на злото и някак си усещаше, че пред себе си има равностоен противник.
— Щом като е така — каза той с дрезгав глас, — тогава никой не ме е чувал, никой не е идвал и никой не е говорил с мен в последния ми час.
Атрею пак кимна. После попита:
— Нима Никой не може да те освободи от веригата?
Зелените пламъчета в очите на върколака засвяткаха. Той започна да пъхти и да се облизва.
— Наистина ли си готов да направиш това? — промълви той. — Би ли пуснал на свобода един гладен върколак? Не знаеш ли какво означава това? Никой няма да има покой!
— Че защо не? — отвърна Атрею. — Може да съм Никой, но не се страхувам от теб!
Той понечи да се приближи към Гморк, но от неговата уста отново изригна онзи дрезгав, ужасен рев. Момчето се дръпна назад.
— Не искаш ли да те освободя? — попита то.
Силите на върколака сякаш изведнъж го напуснаха.
— Не можеш да сториш това. А приближиш ли се, ще те сграбча и ще те разкъсам на парчета, момчето ми! Това само би отложило малко края ми с час или два. Затова стой надалече и ме остави спокойно да умра.
Атрею се замисли.
— Може би ще ти намеря нещо за ядене — каза той накрая. — Бих могъл да потърся из града.
Гморк отново отвори очи и изгледа юношата. Зеленият пламък в зениците му бе помръкнал.
— Върви по дяволите, глупчо! Нима искаш да удължиш живота ми, докато дойде Нищото?
— Помислих си само — промълви бавно Атрею, — че ако ти донеса храна и ти утолиш глада си, ще мога може би да се приближа до теб и да сваля веригата от врата ти…
Гморк изскърца със зъби.
— Мислиш ли, че ако това, с което съм вързан, беше обикновен синджир, аз и сам не бих го разкъсал със зъби?
Сякаш за да докаже, той налапа веригата и зловещите му зъби я загризаха с трясък. Дълго я дърпа и после я пусна.
— Това е омагьосана верига, която може да бъде отключена само от онзи, който ме е вързал, но той никога вече няма да се върне.
— И кой те върза с нея?
Гморк започна да скимти като пребито куче. Едва след известно време се успокои дотолкова, че да може да отговори:
— Гая, Принцесата на мрака, го направи.
— А къде е тя?
— Тя се хвърли в Нищото, както и всички други от този град.
Атрею си спомни за безумните танцьори, които бе видял в мъглата извън града.
— Защо? — промърмори той. — Защо не избягаха?
— Вече нямаха ни капка надежда. Това ви прави слаби. Нищото ви притегля със страшна сила и никой от вас няма вече да му устои за дълго.
Докато казваше тези думи, Гморк се изсмя гърлено и злобно.
— А ти? — продължи да пита Атрею. — Ти говориш така, сякаш не спадаш към нас.
Гморк отново го изгледа с дебнещ поглед.
— Аз не спадам към вас.
— Откъде идваш тогава?
— Не знаеш ли какво е върколак?
Атрею поклати безмълвно глава.
— Ти познаваш Само Фантазия — каза Гморк, — но има и други светове. Например този на хората. А има и същества, които нямат свой собствен свят. Но те пък могат да кръстосват различните светове. Към тях спадам и аз. В света на хората се явявам като човек, макар да не съм такъв, а във Фантазия приемам фантазийски образ, но не съм и от вас.