Подозренията убиват
- Автор: Уудс Стюард
- Серия: Стоун Барингтън #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подозренията убиват». Краткое содержание книги:
Междувременно приятелят му се върна в хола и седна на мястото си, без да каже дума.
Приятелският разговор между Стоун и Бианки продължи близо половин час. Никой от присъстващите не се намеси. По едно време Пиетро се появи на вратата и леко се поклони.
Бианки стана от мястото си.
— Вечерята е сервирана — каза. — В малката столова, нали, Пиетро?
— Да, сър — отвърна прислужникът.
Бианки ги поведе към изящна малка столова. Гостите се разположиха около старинната кръгла маса, където бяха подредени италиански сребърни прибори, английски порцелан и френски кристални чаши.
Стоун се оказа редом до красивата Долче, която не беше казала и дума след появата на баща си.
Сега проговори за първи път:
— Струва ми се, че работите като адвокат, господин Барингтън?
— Така е — отговори Стоун.
— Това е чудесно, макар че адвокатите доста често забравят, че всъщност те обслужват клиентите си, а не обратното.
— Права сте, и аз познавам такива адвокати — каза Стоун.
— Аз също.
Стоун, който съвсем мимоходом бе чувал, че Мери Ан има сестра, сега беше готов да се съгласи с всяка дума, изречена от невероятното създание до себе си.
Бианки категорично се намеси в разговора:
— Малката ми дъщеря нямаше да познава толкова добре адвокатите, ако се беше вслушвала повече в съветите на баща си.
— Да, татко — хрисимо проговори Долче.
Стоун ясно усещаше, че не й се случва често да е хрисима. Съсредоточи се върху порцията ризото с манатарки пред себе си, внимателно подбра подходящата вилица и опита от яденето; вкусът веднага го пренесе в страната, която никога не бе посещавал.
— Ходили ли сте в Италия, господин Барингтън? — долетя въпроса на Бианки, сякаш прочел мислите на Стоун.
— Трябва да призная, че не съм — с истинско съжаление в гласа си отговори Стоун. — Една моя приятелка току-що се върна от шестгодишен престой в Тоскана и е възхитена от страната.
— Сигурно говорите за госпожица Бъкминстър, художничката, нали?
— Да — учуден отвърна Стоун.
— Познавам работите й още преди да напусне Ню Йорк — продължи Бианки. — Тогава смятах, че дава големи надежди, но и че се нуждае да натрупа повече зрелост.
Разбрах, че последните й творби са на значително по-високо ниво.
— Тя е чудесен художник — каза Стоун.
— А, вие сте познавач, нали така? Майка ви беше знаменита художничка.
— Благодаря — кимна признателно Стоун. — Възможно е да съм наследил от майка си способността да оценявам стойностната живопис. За жалост обаче не съм наследил нищо от нейния талант.
— Един-два пъти правих опити да купя картини от Матилда Стоун, но всеки път някой беше наддал повече от мен.
Стоун остана определено озадачен от твърдението, че някой би могъл да надвие Бианки в наддаването.
— Не се отказвайте да опитате пак — каза.
— О, разбира се — отвърна Бианки, — няма да им оставям повече.
На мястото на опразнената чиния на Стоун беше сервирано основното ястие — джолан.
— Тази вечеря е типично по милански вкус — обясни Бианки. — Миланската кухня е сред любимите ми неща.
— Всичко е изключително вкусно — похвали храната Стоун.
— Ще предам думите ви на сестра ми. Вкъщи тя ни готви.
— Моля да й предадете моите поздравления.
— Ще имате възможността да го направите лично — каза Бианки.
Изведнъж Стоун усети нещо съвършено необичайно.
Нещо пълзеше нагоре по левия му глезен. Застина, както беше поднесъл чашата към устата си.
Бианки се втренчи в него.
— Не ви ли харесва виното?
Стоун отпи и преглътна с мъка.
— Превъзходно е — каза. Сега вече нямаше съмнение, че това, което се плъзгаше нагоре, беше кракът на Долче Бианки.
— Направено е от грозде от собственото ми лозе във Венето — уточни Едуардо Бианки.
— Наистина е превъзходно — повтори Стоун, с отчаяно усилие гласът му да не затрепери. Обутата в чорап пета на Долче вече достигна върха на неговите чорапи и започна да ги сваля надолу по глезена му. Усещаше се в положението на човек, когото разсъбличат майсторски и невероятно възбуждащо.
— Виното е от сорта „Амероне“ — продължаваше Бианки. — Гроздето първо се оставя да се поизсуши на слънце и едва тогава го намачкват. Благодарение на това става много по-ароматно.
— Просто е чудесно — с усилие да не се разсмее каза Стоун, защото Долче вече го гъделичкаше по бедрото.
Много внимателно отдръпна крака си от нейния и с периферното зрение видя, че тя реагира с недоволна гримаса.
— Долче — обърна се Бианки към дъщеря си, — ти си толкова необичайно тиха. Би трябвало да забавляваш госта.