Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

— Да, Грейс, кажи й — рече Де Вилърс. — Тя не харесва всичката тази тайнственост. А когато идва от собствената ти майка, боли още повече, си мисля аз.

Мама мълчеше.

— Както сама можеш да видиш, е трудно да се изкопчи наистина полезна информация — каза Де Вилърс. Кехлибарените му очи ме гледаха сериозно.

Мама продължаваше да мълчи.

Идеше ми да я разтърся. Фолк де Вилърс беше прав: с тези тъпи намеци не ми помагаше ни най-малко.

— Тогава сама ще разбера. Искам да се запозная с него. — Не знам какво ми стана, но изведнъж вече не се чувствах като петгодишна, която иска да избяга вкъщи, за да се скрие под леглото.

Гидиън въздъхна.

— Грейс, чу какво каза дъщеря ти — каза Де Вилърс. — Предлагам да се върнеш в Мейфсър и да вземеш успокоително. Ще откараме Гуен вкъщи, когато... свършим с нея.

— Няма да я оставя сама — прошепна майка ми.

— Каролайн и Ник скоро ще се приберат от училище, мамо. Спокойно можеш да тръгнеш. Мога и сама да се грижа за себе си.

— Не можеш — отново прошепна тя.

— Ще дойда с теб, Грейс — каза лейди Ариста с изненадващо нежен глас. — От два дена без почивка съм тук и вече главата ме боли. Събитията взеха наистина непредвидим обрат. Но... вече нищо не зависи от нас.

— Много мъдро — рече доктор Уайт.

Майка ми изглеждаше сякаш всеки момент ще избухне в плач.

— Добре тогава. Ще си тръгна. Разчитам, че ще бъде направено всичко възможно, за да не се случи нищо лошо на Гуендолин.

— И утре трябва да отиде навреме на училище — включи се отново лейди Ариста. — Не трябва да изпуска от учебния материал. Тя не е като Шарлот.

Погледнах я изумено. Съвсем бях забравила за училището.

— Къде са шапката и мантото ми? — попита баба ми.

Мъжете в стаята колективно си отдъхнаха. Не се чу, но можеше да се види.

— Госпожа Дженкинс ще се погрижи за всичко, лейди Ариста — каза Де Вилърс.

— Ела, детето ми — обърна се тя към мама, която още се колебаеше.

— Грейс, за мен беше удоволствие да те видя отново след толкова много години. — Фолк де Вилърс пое ръката й и я приближи до устните си.

— Не са били чак толкова много години.

— Седемнайсет.

— Шест — поправи го мама и изглеждаше сякаш засегната. — Видяхме се и на погребението на баща ми. Но явно си забравил. — Тя се обърна към господин Джордж. — Ще се грижите ли за нея?

— Госпожо Шепърд, уверявам ви, че Гуендолин е на сигурно място при нас — отвърна той. — Доверете ми се.

— Не ми остава нищо друго. — Мама издърпа ръката си от тази на Де Вилърс и нарами дамската си чанта. — Може ли да поговоря с дъщеря си на четири очи?

— Разбира се — рече Де Вилърс. — В съседната стая ще сте необезпокоявани от никого.

— Бих предпочела да излезем навън.

— Да не би да се страхуваш, че ще подслушваме? Че ще те шпионираме през дупки в картините? — Де Вилърс повдигна въпросително вежди и се засмя.

— Просто имам нужда от малко свеж въздух — каза мама.

По това време градината не беше отворена за посещения. Няколко туристи — разпознаваеми по фотоапаратите, висящи на вратовете им — гледаха завистливо как мама отвори една двуметрова порта от ковано желязо с множество орнаменти и отново я затвори след нас.