Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

Моля? Дори не мога да говоря адекватно? Бяха ми хрумнали няколко много адекватни ругатни, които с удоволствие бих му изкрещяла.

— Гидиън, мисля, че достатъчно ясно изказа мнението си — каза Де Вилърс. — Сега ще е интересно да разберем какво ще каже графът за всичко това.

— Не можете да направите това. — Думите бяха изречени от майка ми. Изведнъж гласът й звучеше сякаш задавено.

— Графът изключително много ще се зарадва да се запознае с теб, Гуендолин — каза господин Джордж, без да обръща внимание на протеста й. — Рубинът, дванайсетият — последният в кръга. Ще е много тържествен момент, когато се изправите един срещу друг.

— Не! — каза майка ми.

Всички се обърнаха към нея.

— Грейс! Не започвай отново! — рече баба ми.

— Не — повтори мама. — Моля ви! Не е необходимо да се запознава с нея. Би трябвало да му е достатъчно, че с кръвта си тя ще затвори кръга.

— Щеше да затвори кръга — вметна доктор Уайт, който все още прелистваше папката. — Ако след кражбата не трябваше да започнем отначало.

— Както и да е, не искам Гуендолин да се запознава с него. Това е моето условие. Гидиън може сам да справи с всичко.

— Със сигурност не е в твоите правомощия да решаваш това — каза Де Вилърс, а доктор Уайт извика: — Условия! Тя поставя условия!

— Но тя е права! Никой няма полза от това да замесваме и момичето — каза Гидиън. — Ще обясня на графа какво се е случило и съм сигурен, че ще сподели мнението ми.

— При всички положения ще иска да я види, за да може сам да си състави мнение — рече Де Вилърс. — Това няма да я застраши. Дори не е нужно да напуска сградата.

— Госпожо Шепърд, уверявам ви, че на Гуендолин няма да й се случи нищо лошо — каза господин Джордж. — Вероятно мнението ви за графа се базира на предразсъдъци и за всички нас ще е удоволствие да ги опровергаем.

— Опасявам се, че няма да успеете.

— Скъпа Грейс, сигурно ще искаш да споделиш с нас въз основа на каква информация отхвърляш графа — човек, който никога не си виждала? — попита Де Вилърс.

Мама стисна устни.

— Слушаме те! — каза Де Вилърс.

Мама мълчеше, но най-накрая промълви:

— Просто... такова е вътрешното ми усещане.

Де Вилърс изви устни в иронична усмивка.

— Не знам защо, Грейс, но постоянно имам чувството, че премълчаваш нещо. От какво се страхуваш?

— Кой е този граф и защо не мога да се запозная с него? — попитах аз.

— Защото майка ти има вътрешно усещане — каза доктор Уайт и приглади сакото си. — Между другото, госпожо Шепърд, този мъж е мъртъв от поне двеста години.

— И такъв трябва и да си остане — промърмори майка ми.