Бедствие на високи токчета

— Няма да позволя Бренди да пострада. — Роберто щеше да я завърже, ако се налага, за да не се изпречи тя на пътя на злото. Щеше да убие, преди да допусне който и да било да я нарани. — Още нещо, което трябва да знам?

— Сдобих се с плановете на музея — ухили се Ноно.

— Изобщо не съм се съмнявал — засмя се Роберто в отговор.

— Струваха ми цяла пачка. — Ноно извади спретнато руло с подробните планове на музея иззад нащърбената зелена кутия за хляб.

— Ще ти платя. — Докато Ноно развиваше картата, Роберто се изправи и остави пълната си чаша върху единия й ъгъл, за да я застопори.

Ноно постави чашата си в другия ъгъл.

— Това е най-голямото ми приключение, откакто ме приеха в болницата с тази ръка.

Главите им почти се докосваха, докато обсъждаха входните и изходни пунктове, мерките за сигурност, капаните, които евентуално можеха да са заложени… как да осуетят кроежите на Фосера. Това беше военен съвет, където липсваше само един от генералите.

На задната врата се похлопа.

Роберто нави плановете и ги прибра в долапа. Отиде при кутията за хляб, отвори я рязко и измъкна заредения пистолет, който Ноно държеше там.

Ноно отиде до вратата между кухнята и хола, за да нагледа Бренди. Кимна на внука си и отново затвори.

Роберто огледа двамата мъже през шпионката. Яките им бяха вдигнати нагоре, шапките им бяха смъкнати надолу, но лицата им бяха открити. Те гледаха право напред, все едно знаеха, че първо ще бъдат идентифицирани, преди да ги допуснат вътре.

Не че не можеха да прострелят ключалката, ако така преценяха.

Роберто изключи алармата, превъртя секретния ключ и открехна вратата, колкото те тихичко да се промушат през нея.

Ноно стоеше до масата с извити устни, настръхнал от негодувание.

Роберто заключи вратата и настрои алармата.

— Някой видя ли ви на влизане?

— Не. Държат къщата под наблюдение, но не ни видяха. — По-възрастният мъж по навик си свали палтото и шапката.

По-младият остана по палто, взирайки се в Роберто, сякаш беше престъпник. Какъвто той май беше.

Не се ръкуваха.

По-възрастният мъж седна на масата и подкани с жест младия.

— Вади плановете и сядай.

Неохотно младежът извади лаптоп от куфарчето си. Отвори го и се показаха плановете на Художествения институт. Изглеждаха почти еднакви с плановете на Ноно. Почти. Но не съвсем.

Роберто се приведе към екрана и незабавно установи разликите. Интересно — и още по-предизвикателно.

— И през ум не ми е минавало, че ще работим с такива като вас — обърна се към непознатите Ноно.

По-възрастният мъж го погледна.

— Аз самият не изгарям от радост. А сега на работа. Имаме да планираме кражба на диамант.