Бедствие на високи токчета

Тя се усмихна. Нека види какво й е било да се разхожда пеша из цяло Чикаго в това време.

— Сладко нещо е отмъщението.

— Значи ще останеш — констатира Ноно.

Действително не й се искаше. Но леглото в апартамента й беше с чисто нов матрак, платен от домоуправителя. Искаше да се прибере у дома — но не и на онова място. Не искаше да усеща миризмата на прясната боя и да мисли за страшното послание под нея, да вижда дивана без възглавниците, да стъпва по влажните килими и да се надява, че всички гадости от него са изчистени.

Докато тя се двоумеше, от гърдите на Ноно се откъсна въздишка.

— Аз съм самотен старец. Невероятно самотен. Много ще се зарадвам на гости. Разбира се вие, младите, не искате около вас да се навърта някой немощен дядка…

— Ноно, изнудваш ме.

— Ами да. — Очите му проблеснаха закачливо. — Мерси, че забеляза.

Бренди не можа да му устои.

— С удоволствие ще остана.

С примирен израз Роберто се изправи и отиде да вземе палтото си.

— Само за тази вечер! — уточни Бренди.

— Разбира се, малка Бренди. — Ноно я потупа по ръката. — Роберто, така и така ще ходиш в магазина — купи и яйца, да има утре за закуска.

— Добре. — Роберто си надяна кожените ръкавици. — Още нещо?

— Прясно мляко. И някакъв шоколадов десерт.

— Добре. — Той нахлупи над ушите си една тъмна плетена шапка. Би трябвало да изглежда смотано с нея.

А изглеждаше по момчешки секси. На Бренди й идеше да увие шала около врата му и да го целуне със заръката да побърза. Вместо това му заръча:

— Четката да е мека и с компактна глава.

Той я погледна. Само я погледна. Не се усмихна, ала очите му гледаха обичливо, сякаш се радваше да я вижда така, с дядо си.

— Мека, с компактна глава — повтори и се запъти към вратата.

Тя се отвори и се затвори, а Бренди и възрастният човек останаха на масата, усмихвайки се.

— Той е добро момче. Само дето е поразглезен. — Ноно кимна мъдро.

— Определено е поразглезен. — Разглезен и шеметен. Когато я погледнеше по този начин, тя забравяше всичките му прегрешения, покорена от неговото обаяние.

— Разглезен е от момичета като теб. Не е хубаво да нощувате заедно. — Ноно поклати глава. — Случват се какви ли не случки.

Случват се случки! И още как, щом става дума за Роберто.

— Зная. Зная. Вие, младите, спите с когото ви падне и намирате старчоци като мен за старомодни, обаче собствената ми дъщеря на свой гръб научи, че мъжете са гадини, които се стремят към наслада, без да помислят за последиците! — Ноно извиси глас, черните му очи запламтяха гневно. — Наложи се да изпратя Мариябела в Италия, за да роди бебето.

— Роберто ли? — Бренди смяташе, че той е графски син.

— Да, Роберто. Той се роди като извънбрачно дете. После дъщеря ми се омъжи за графа, който оправи всичко.

— О! — Бренди беше хем объркана, хем раздразнена. Трябваше да научи повече за Роберто. — Нали графът му е баща?