Бедствие на високи токчета

Ноно кимна към Бренди и се усмихна.

— Заспа.

— Беше въпрос на време. — Роберто се изправи и погледна Бренди, която се беше свила в единия край на дивана. Брадичката й опираше в гърдите. Той я издърпа така, че да полегне. Ноно пъхна възглавница под главата й, а Роберто повдигна краката й на дивана. Бренди измърмори нещо; нослето й се намръщи, сякаш й се присънваше нещо неприятно.

Не, разбира се. Как да й се присъни нещо приятно? Беше преживяла няколко сътресения поред. Общо взето, денят беше ужасен.

— Вземи й мобилния, Ноно. Да не би да я събуди.

Ноно извади телефона от джоба й.

Роберто взе едно одеяло и я зави. Харесваше му да я гледа как спи в дома на Ноно със златна коса, разпиляна по тъмната калъфка на възглавницата. Сложи един кичур зад ухото й и се обърна към дядо си.

Ноно го гледаше с ръце на хълбоците.

— Приличаш на някоя италианска продавачка на риба — тихичко подхвърли Роберто.

— Да бе, да. — Старецът взе гарафата и още една бутилка вино и се отправи към кухнята.

Роберто затвори вратата. Седнаха на старата маса, деляха ги само чашите.

— Коя е тя? — запита Ноно.

— Едно момиче, с което се запознах.

— Хубаво момиче. Какво ще го правиш?

На моменти дядо му можеше да бъде адски рязък.

— Тя си ме набеляза. А аз се съгласих. А когато разбрах, че ми е адвокатка, за тогава ли питаш? — Роберто разпери ръце в типично италиански жест на примирение. — Какво да правя?

— Ти си луд: да я вземеш, докато си на работа.

— Още не съм се заел с работата, а ти трябваше да видиш израженията на Фосера, когато ги запознах. Те представа нямаха как да тълкуват ситуацията. — Роберто се засмя тихичко и наля две чаши догоре. Мъжете се чукнаха и отпиха. — Не знаеха да повярват ли, че ми е адвокатка. Не можеха да отлепят очи от нея. Няма да я излагам на опасност, Ноно, но ще я използвам, за да им замажа очите и те да не разберат какво всъщност става.

— Какво всъщност става?

— Съвсем скоро ще разберем. — Роберто погледна първо задната врата, после часовника си.

Който беше изчезнал.

— Върни ми го. — Протегна към дядо си шепа, пълна с дребни монети.

Ноно бръкна в джоба си. На лицето му разцъфтя усмивка.

— Хей, момче, ставаш добър. Не знаех, че си ме преджобил.

— Упражнявам се.

— Адски правилно. — Ноно му върна часовника. — За такава работа трябва да си най-добрият. Отново ми кажи защо си забъркал момичето.

Роберто си пое дъх и осъзна как дробовете му се изпълват с въздух, как гръдният му кош се издува, как кръвта кипва в жилите му, как го завладява непозната досега възбуда.

— Искам работата да мине като по вода. Искам да отмъстя за ръката ти. Искам да покажа на света какво мога. Искам копелетата, които ми парят под петите, да разберат с кого са се захванали. И искам тя да е с мен. Искам да е до мен.