Бедствие на високи токчета
- Автор: Додд Кристина
- Серия: Зестрогонец #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Бедствие на високи токчета». Краткое содержание книги:
— Във всяко едно отношение — увери я Ноно. — Остани тук да си пийнеш още вино. Аз ще ида да оправя леглата.
— Ноно, а да ти се намира компютър, на който да си свърша една работа? — импулсивно попита тя.
— Естествено, че ми се намира. Роберто ми купи чисто нов компютър за рождения ден. Ела, ще ти го покажа.
Роберто вървеше по тъмната улица с глава, приведена срещу вятъра. Чувстваше се толкова измръзнал и вдървен, колкото Бренди се надяваше. Лампите на терасите хвърляха някаква светлина; звездите бяха далеч и се губеха върху чернотата на космоса.
Ала на устните му изгря усмивка — тя с такава охота го изпрати да се намръзне.
Не беше жена, която да разиграваш. Беше интелигентна, страстна, съобразяваше бързо — и естествено, беше отмъстителна. Последното не беше неотменна черта на характера й, но когато една жена е предложила съкровищница от прелести на годеника си и те са били отритнати — както в нейния случай — тя решава да си отмъсти на целия мъжки род.
Роберто разбираше. Само се надяваше и тя да разбира, че когато моментът назрее, той отново ще я вкара в леглото си.
Но всъщност… по-добре да не разбира. Бренди беше волева и ако узнаеше за намеренията му, решимостта й щеше да се засили. Харесваше му да я ръководи, да й помага в новата работа, докато разпалва пожари в тялото й. Когато настоящата ситуация бъдеше разрешена, той щеше да засити себе си — и нея.
Стисна юмруци в джобовете.
Само че изчакването се оказваше по-трудно от очакваното. Като я видя да дреме на дивана — сладка и беззащитна — в него затрептяха една нежна и една свирепа струна. Не разбираше тази необходимост да обладае жена, с която се бе любил до насита едва преди ден.
Обаче щеше да се овладее. В края на краищата Ноно бе прав: Роберто открай време бе трезвата, разумна глава в семейството…
Зад него някой се изкашля. Изкашля се, сякаш не му се искаше, но не можеше да се удържи.
Роберто не забави крачка. С нищо не показа, че е чул. Вместо това изчака, докато стигна до най-неосветената част на улицата и се плъзна в сенките край кофите за боклук.
Младежът несръчно го последва, давейки се от кашлица.
Младежът наистина беше болен.
Когато го препъна, Роберто внимаваше да не го убие.
Той почна да се бори, размахвайки яростно юмруци.
Роберто седна върху гръдния му кош и го притисна върху ледения бетон.
— Какви ги вършиш? Защо ме следиш?
— Не е вярно — изхриптя непознатият.
— Напротив. Ти и онзи другия. Какво направихте, поделихте си задълженията ли?
— Наложи се. — Момчето отново се разкашля.
Роберто бе готов да се обзаложи, че ФБР му е сложило опашка, но ФБР не изпращаше на оперативни задачи агенти с пневмония.
— Значи си от клана Фосера.
— Не! — Момчето неистово се съпротивляваше.
— Глупости! — Роберто се приведе. Идеше му да го стисне за гушата и да го разпита, но малкият буквално се давеше от липса на въздух. Роберто щеше да е голям късметлия, ако не издъхнеше, докато е седнал върху гърдите му. Изправи се и заопипва дрехите си за мобилния.
— Ще ти извикам линейка.
— Не! — Момчето криво-ляво се закрепи на крака, после хукна по улицата, като се олюляваше.
Роберто поклати глава и го изпрати с поглед. Момчето щеше да удари джакпота, ако изкара нощта.
Кой, по дяволите, би изпратил такъв загубеняк да го следи? Изключваме ФБР. Изключваме Мосимо.
Тогава кой?
Седемнадесет
Бренди седеше на малкото бюро в спалнята на Ноно и невярващо се взираше в Робертовата снимка на деветнайсетинчовия компютърен екран.
„Роберто Бартолини, изпълнителен директор на «Бартолини Импортърс» отчита печалби, по-големи от седем процента, на събранието на акционерите… Очаква се придобиването на реномираната вашингтонска винарна «Пътеката на катериците» да повиши стойността на иновативното дружество…“
Тя прещрака от новинарската страница на друга:
„Граф Роберто Бартолини, уважаван италиано-американски бизнесмен и наследник на древно родово имение в Тоскана, придружава носителката на Нобелова награда Нина Йонстен на бала в нейна чест…“
Роберто стоеше до нобеловата лауреатка, която се покланяше на гостите, и излъчваше такава гордост и щастие, че Нина Йонстен спокойно би могла да е някой супермодел, а не деветдесетгодишна женица, която му стигаше до гърдите.