Бедствие на високи токчета
- Автор: Додд Кристина
- Серия: Зестрогонец #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Бедствие на високи токчета». Краткое содержание книги:
Бренди се досети, че ще я смаят, но какво да се прави? Налагаше се да участва в играта.
— Какво да правя?
— Изправете се. — Ноно също се изправи и с ръце върху раменете й я насочи към прозореца. — Ето така. Оттук светлината е най-добра, за да ме наблюдавате. Трябва да си носите часовника. — Той й подаде един тимекс на кожена каишка.
Бренди зяпна. Часовникът беше досущ като нейния.
Той беше нейният.
— Сложете си го — нареди Ноно.
— Но аз бях с него. — Значи го беше свалил от китката й, докато я е отвеждал към прозореца.
Роберто се ухили.
— Браво, Ноно. — Тя закопча тимекса. — Бива си ви.
— Поласкан съм, но вие няма с кого да ме сравнявате, нали така? Нали? — Той й подаде пръстена, който Тифани й беше подарила по случай дипломирането.
— Как го направихте? — Беше го свалил от пръста й!
— Виж си часовника — посъветва я Роберто.
Бренди си погледна китката. Тимексът го нямаше.
Ноно пак й го връчи.
— Брей че лесно се губят такива неща — весело я предупреди той. — Ето на. Загубила сте си ключовете.
Те би трябвало да се намират в джоба на сакото й.
— И мобилния си.
В другия й джоб.
— Виж си часовника — повтори Роберто.
Нямаше го. Отново. Зави й се свят.
— Как го направихте? — повтори тя. Прибра ключовете и мобилния обратно по джобовете. Закопча си часовника без особена надежда, че ще остане на китката й.
— Това нищо не е — скромно призна Ноно. — Трябваше да ме видите преди.
— Преди какво?
— Преди това. — Той повдигна сакатата си ръка и я показа отпред и отзад. — Това е дясната ми ръка. Аз съм десничар. С лявата не ме бива и наполовина.
— Какво се е случило? — попита Бренди.
Сърдечната усмивка на Ноно изчезна и той доби мрачен израз. Яростен израз.
— Случи се Мосимо.
— В какъв смисъл? — Уплашена и отмаляла, Бренди се приведе към него. Спомни си, че Роберто изви китката на Мосимо, но не разбираше как подобна маневра може така да ти осакати ръката. — Как Мосимо…
Роберто я осведоми за това, което я интересуваше:
— Изпотроши всяка костица в дядовата ръка с чук.
Петнадесет
Бренди се отдръпна много, много далеч от този образ. Чук, ръждясала калена стомана, размазва безжалостно крехките костици на човешка ръка…
— Искаше бизнеса ми — продължи Ноно. — Аз нямах никакво намерение да му го отстъпя. Но от болницата човек не може да ръководи екипа си, а майстор-крадец никога не може да работи отново с такава ръка.
— Хората му се разплакаха, щом видяха ръката на Ноно. В своята област той надмина всичките си предшественици. За в бъдеще няма да се намери втори като него. Той беше творец. Да счупиш ръката му, е като да разбиеш Пламъка на Романови. — Роберто я наблюдаваше, опрял лакти на коленете си, сключил длани.
Сега Бренди разбра защо Роберто инициира този малък спектакъл. Това не бяха панаирджийски трикове, а най-добрият начин да я убеди колко опасни са Фосера. Не просто убийци, а хора, които обичат работата си…
Тя се предаде — точно както Ноно и Роберто бяха предвидили.
— Добре. Няма да се оплача от тях в полицията.
— Обещавате ли? — Ноно й върна часовника, пръстена, ключовете и мобилния.
— Обещавам. Схванах! — Тя рухна на дивана. Едва се държеше на краката си от мисълта за подобно насилие, за подобна болка. — Не съм глупачка! — Ала потрепери.
Прав ли беше баща й? Беше ли глупава? Беше се забъркала в глупава ситуация с професионални крадци като съюзници и други професионални крадци, които представляваха опасност за живота й; адвокатите, които би трябвало да й бъдат съюзници, се изявяваха като нейни врагове, а един от най-изтъкнатите чикагски съдии я презираше заради компанията, в която тя се движеше. Бренди разтри дясното си око, където я болеше, и се опита да забрави подигравателния тон на баща си, който кънтеше в главата й.
Бренди е глупава.
Не беше. Знаеше го. Справи се отлично с учението, а приятелите се осланяха на здравия й разум.
Но в моменти като този, когато беше уморена и объркана, беше по-лесно да повярва на баща си.
Тя приписа познатото парене в стомаха на днешните си притеснения.
— Роберто, ако не сътрудничиш на Мосимо, и той ли ще ти размаже пръстите с чук?
— Недейте се тревожи за Роберто. Той може да се оправи. Не е майстор като мен, но е сто пъти по-умен. — Ноно почука с пръст по челото си и смигна. — Е, хайде да не е сто пъти, ама е умник.