Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— Що за скала е това?
Разринаха снега и видяха колона с плосък капител, покрита с гневни слова. Каран доразчисти надписите и зачете на глас:
— „Тук паднаха Тартим и Тартам, Хулия и Далан, Мелусинта и Бърн. Проклето да е името на Басунез и делата му до свършека на седмата вечност.“ — Мелусинта! — възкликна Талия. — Звучи като едно от родовите ти имена — Мелуселда. Тя да не ти е била…
— Басунез е имал седем внуци и тя е била една от тях — потръпна Каран. — Излезли да се разходят в гората. Най-големият бил на осемнадесет. Шестимата умрели тук, разкъсани от планински рис, така е записано в родовите ни предания.
— Но защо има проклятие срещу Басунез?
— Не знам. Било е отдавна. Поредната трагедия, за която днес никой не знае почти нищо. Е, поне се ориентирах къде попаднахме. Да вървим.
Каран обаче не можеше да прогони мислите за загиналите деца. Каква ли беше истината? Не бе чувала рисовете да са се срещали по-често в планините и преди векове. Тези животни не нападаха с такава необуздана свирепост, предпочитаха да ловуват предпазливо. Вече знаеше за статуите в Каркарон, неволно и хрумна въпросът: „Какво ли е изтървал Басунез да броди на воля тук?“ След още няколко часа се озоваха на скат, който слизаше към плетеница от долчинки. Снегът се трупаше неумолимо. Каран няколко пъти се опита да заобиколи камък или пречупено дърво, но откриваше, че краката я водят в друга посока. Тя се закова на място.
— Що за щуротия! Познавам и тази част от гората, но изобщо не знам къде сме сега.
Талия махна с ръка на изток.
— Ако слизаме надолу, рано или късно ще се върнем при ръба на платото.
Каран потисна безпокойството си, но с всяка крачка гората сякаш се сгъстяваше и накрая се натъкнаха на същински плет от млади дръвчета. Едва се промъкнаха странично през преградата.
Склонът беше още по-стръмен.
— Това трябва да е краят на платото! — изфуча от досада Каран. — Тук гората е широка само половин левга. Щяхме да я прекосим за час-два.
— Ето там има празно място — посочи Талия. — Скоро ще стигнем.
— Не помня и него!
Каран понечи да мине пред нея от нетърпение.
— Много глупаво се чувствам — промълви Талия. — Нали минах наблизо вчера.
— Гората е прастара. Съмнявам се някой да е отсякъл дърво още от времето на Басунез. Винаги ми е изглеждала особена. И баща ми говореше за това.
Каран припряно се мушна в последния гъсталак, като първо свали раницата от гърба си, и излезе на малка хлътнала поляна. Снегът беше гладък, без нито една следа по него. По средата ручейчето, край което вървяха двете жени, се събираше във вир и продължаваше нататък. Всичко беше сковано от лед и приличаше на лъжица в паница — Ама че смахнато… — промърмори Каран.
Разсея се и дори не обърна внимание, че живият плет заобикаля полянката и от другата страна, и то още по-гъст. Обърна се към вървящата след нея Талия. — Странно… Талия не се виждаше никъде.
— Изостанала е — смънка под носа си. — Талия!
Не чу отговор. Каран пусна раницата на снега и тръгна обратно по следите си към гората. Или поне се опита, но сега пролуките между дръвчетата бяха твърде тесни. А отпечатъците от ботушите й се скриваха зад тях.
— Талия!
Тръпката плъзна от темето й по гърба и ръцете, дори косата й се изправи.
— Талия!
Дърветата като че поглъщаха звуците. Чернеещите облаци пък всмукваха светлината. Посивялата поляна имаше зловещ вид. Високо горе тънките клони се преплитаха и режеха небето на голи триъгълници.
Каран седна върху раницата и се постара да мисли спокойно. Нищо подобно не може да се случи от само себе си. Някой го е направил. Но кой! Извърна се. Никой не стоеше зад гърба й.
„Илюзия — рече си внезапно. — Знам как да ги преодолявам. Не бива да вярвам в тях и те изчезват.“ Устреми се самонадеяно към мястото, където бе излязла от гората, блъсна се с хълбок, рамо и чело в две дървета, и то така, че чу призрачен звън. Все едно се бе хвърлила срещу решетка на затворническа килия…
„Рулке! — хрумна й окаяна догадка. — След отварата от хрукс научи къде съм. Оставаше му да върне машината в Каркарон и да се погрижи за последната дреболия.“ Какво друго да очаква? Тя му беше необходима.
Каран вървеше напред-назад край замръзналия вир и постепенно се убеждаваше, че Рулке не е замесен. Той не боравеше с илюзии, а действаше направо. Кожата по тила и пак изтръпна. Значи беше много по-опасен враг, за когото бе забравила от половин година. Онази, която искаше смъртта й в Катаза, а и в Туркад преди това. Фейеламор…
Талия вървеше зад Каран, но нещо я убоде болезнено в свода на ходилото. Приличаше на ужилване, но какви ти насекоми насред зима?! Смъкна ботуша и видя червена подутина колкото нокът. Почеса я, но само разлюти раничката.