Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Обу се и продължи. Веднага се блъсна в препятствието, което спря и Каран. Следите продължаваха нататък, а стената от дръвчета беше непреодолима. Сега не виждаше поляната зад тях.
Веднъж й се причу, че някой вика името й отдалеч, по-скоро като шепот, носен от вятъра. С притъмняването не успяваше да определи и точно къде е била поляната.
Не си позволи да загуби хладнокръвие. Като вещ познавач на Тайното изкуство тя разгада илюзията и призна, че много ловко е била отделена от Каран. Онази малка следа… Не се и съмняваше, че това е дело на Фейеламор. Мнозина се занимаваха с Тайното изкуство, но малцина овладяваха илюзиите. А тази изглеждаше толкова безупречна, че явно бе сътворена от истински майстор.
Талия не би могла да я премахне, но владееше способи за намаляване на въздействието й. Каран сигурно беше наблизо. Погледна накъде водят следите и направи свои белези. Фейеламор можеше да скрие само онова, за чието съществуване знаеше.
— Фейеламор! — прошепна Каран с убеждението, че е напълно беззащитна.
Ножът й бе останал на дъното на раницата. Озърна се натам.
— Недей! — възпря я Фейеламор.
Очите й бяха бездънни като пространството между звездите.
— Какво искаш от мен? — колебливо попита Каран, макар че не искаше да прояви слабост.
— Да си поговорим.
— Брей! А в Катаза желаеше смъртта ми.
— Сега е друго. Може би ще те пусна да си вървиш, ако науча от тебе каквото ми е нужно.
— Нямам представа какво ти е нужно — отвърна Каран.
— Не си играй с мен… нищожество!
— Е, затова пък съм нищожество, което се изплъзна от Рулке.
— Какви смели думи от устата на лъжкиня, измамница и убийца. Каран си спомни за друг ден, когато чу подобни обвинения.
— Това, в което ме обвиняваш, важи стократно за тебе. Ти погуби Шазмак! Нямат чет злодеянията ти.
— Аакимите не са ни сроден народ — равнодушно отвърна Фейеламор. — Пък и те се провалиха, трудно ми е да ги нарека хора. Нищо от стореното на друга раса или вид същества не се смята за престъпление, иначе дори касапите и рибарите на тази планета щяха да са в тъмниците.
— Хора са като мен и теб! Впрочем аз си тръгнах от Каркарон, прозряла още нещо.
Фейеламор наостри слух.
— И какво е то?
— Разбрах, че мълвата за Рулке е несправедлива. Не видях да постъпва иначе освен с достойнство, както го разбира неговият народ. — Е, не беше съвсем вярно, но и не лъжеше… — Кароните се борят за собственото си оцеляване.
— Както ние се борим да запазим и себе си, и своя свят — враждебно промълви Фейеламор. — Какво друго научи за кароните?
Каран преся набързо спомените си.
— Видях несъкрушимата мощ на Рулке. Той би смазал и тебе, и жалките ти илюзийки на мига. Направи пробив във Възбраната. Дори един транкс от пустотата побягна в ужас, когато се убеди в силата на неговата машина.
Стените около поляната се разтресоха, все едно някой буташе упорито дърветата, сплели се като пръти. Фейеламор овладя отново илюзията с жест, от който на Каран й се зави свят.
— Какво е това? Кой е отвън?
— Талия — изгъргори Каран, неспособна да излъже.
— Силна е — призна Фейеламор и размърда пръсти.
Дърветата се сгъстиха в непроницаема стена. Фейеламор пристъпи към Каран, която се свлече по лице. По-добре да бе срещнала Рулке, поне разбираше подбудите му. Поне се усмихваше. А лицето пред нея приличаше на лъсната с восък кора на дърво. Обичта имаше ли някакъв смисъл за Фейеламор? А болката? Каран разбираше защо отгледаната от тази жена Мейгрейт беше толкова потисната и отчуждена. Затова ли не намираше смелост да се откъсне от своята господарка?
— Къде е Мейгрейт? — попита неочаквано. — Какво си й сторила?
Фейеламор не отвърна, все едно не бе чула въпросите й.
— Кажи ми истината за случилото се в Каркарон.
— В Каркарон ли? — протакаше Каран в опит да налучка какво иска нейната противничка.
Фейеламор нямаше нито чувство за хумор, нито търпение. Вълни на прилошаване се сблъскаха в главата на Каран и се пръснаха като издут цирей.
— Той си послужи с машината, за да отвори Стената на Възбраната…
— Знам! И още какво? Защо му беше необходима ти?
Тихият глас преливаше от заплаха, натискът смазваше. Каран повърна в снега. Погледна Фейеламор със сълзящи очи.
— Искаше аз да намеря Пътя към Аакан.
— Тъй ли било! — тържествуващо изрече Фейеламор. — Не може да си го намери сам, колкото ще да е великолепна машината му. Не вярвах да успее, но новината е интересна. А ти намери ли Пътя?
Гаденето се засилваше. Каран се задави, сълзите рукнаха от очите й, по лицето й избиха петна. Фейеламор се гавреше с нея и това бе по-лошо от всичко, което й причини Рулке. Нямаше да даде в ръцете й оръжие срещу когото и да било. Как да прикрие мъничка лъжа? Ами като я представи за проява на нрава, който Фейеламор и приписваше.