Върховният повелител

Сония се приближаваше към седалището на Върховния повелител с разтуптяно сърце. Цял ден бе очаквала този момент. Не й беше лесно да се съсредоточи в час, а още по-трудно й бе да изтърпи опитите на Джалън да проточи колкото се може повече наказанието й в библиотеката.

Сивата каменна сграда изникна от мрака. Сония се спря, пое си дълбоко дъх и събра целия си кураж, след което се приближи до вратата и докосна с пръсти дръжката. Тя изщрака и вратата се отвори навътре.

Както винаги, Акарин седеше в едно от креслата в гостната. Дългите му пръсти бяха свити около чаша, пълна с тъмночервено вино.

— Добър вечер, Сония. Как минаха уроците ти днес?

Устата й беше пресъхнала. Тя преглътна, отново си пое дълбоко дъх, влезе вътре и чу как вратата се затваря зад гърба й.

— Искам да помогна – каза му тя.

Той свъси вежди и я погледна напрегнато. Сония се опита да издържи погледа му, но скоро осъзна, че се е втренчила в пода. В стаята надвисна мълчание, но той изведнъж се изправи и остави чашата си на масата.

— Много добре. Ела с мен.

Той се запъти към вратата, която водеше към стълбището за подземната стая. Отвори я и й махна с ръка да мине. Краката й омекнаха, но тя успя да ги накара да се раздвижат.

Когато стигна до него, на входната врата се почука и двамата замръзнаха.

— Върви – промърмори той. – Това е Лорлън. Ще изпратя Такан да се оправя с него.

За миг тя се зачуди откъде е разбрал, че пред прага му стои Разпоредителят. Отговорът я връхлетя неочаквано. Пръстенът на Лорлън наистина съдържаше камък като онзи, който намериха в зъба на шпионина.

Докато слизаше по стълбите, тя чу нечии други стъпки в гостната. Акарин тихо затвори вратата и тръгна след нея. Тя се спря пред подземната стая и когато Акарин я настигна, отстъпи встрани. Вратата се отвори при докосването на ръката му.

В стаята цареше пълен мрак, но появилите се две ярки светлинни кълба я осветиха добре. Сония огледа двете маси, очукания стар сандък, шкафовете с книги и скриновете. Всъщност вътре нямаше нищо заплашително.

Акарин като че ли очакваше от нея да влезе първа. Тя пристъпи вътре, след което се обърна към него. Той вдигна поглед към тавана и се намръщи.

— Отиде си. Трябваше да му кажа нещо, но то може да почака.

— Не искате ли... Да го направим друг път? – осмели се да попита тя, като донякъде се надяваше, че Акарин ще се съгласи.

Погледът, с който я стрелна, бе толкова прям, толкова хищнически, че тя неволно отстъпи назад.

— Не – каза той. – Това е по-важно. – Той скръсти ръце и ъгълчето на устата му се изкриви в усмивка. – Да видим сега. Как смяташ да ми помогнеш?