Човекът от остров Луис

Прекарахме нощта в къща недалеч от катедралата. Тук също имаше свещеник, но той дори не ни продума. Икономката ни отведе до две стаи на тавана. Съвсем малки, с капандури на стръмния покрив. През целия ден бяхме хапнали само сандвичи във влака и по една чиния супа на пристигане. Докато лежах под завивките, стомахът ми къркореше и не ми даваше мира. Не знам дали Питър го е чул, но във всички случаи това не му попречи да заспи като бебе. Както правеше винаги. А аз не спирах да мисля за Катрин.

Изчаках, докато мине полунощ и всички светлини в къщата угаснат. Тогава станах от леглото и тихо пристъпих към вратата. Дълго се ослушвах и за най-малкия шум, преди да отворя и да изляза в коридора. Стаята на Катрин се намираше само на няколко крачки от нашата. Стори ми се, че отвътре долитат звуци, подобни на сподавени ридания, и ме обзе мрачно предчувствие. Тя беше кораво момиче и ако нещо я бе докарало до сълзи, значи трябваше да е действително лошо. През цялата година, откакто я познавах, нито веднъж не я бях виждал да плаче. Като се изключи онази лунна нощ на покрива, разбира се, но съм сигурен, че тогава тя дори не разбра, че съм забелязал.

Натиснах дръжката и бързо се вмъкнах вътре. Почти в същия миг лампата на нощното шкафче светна. Катрин седеше върху леглото, опряла гръб в таблата, с присвити до гърдите колене. В десния си юмрук стискаше ръчното огледало от тоалетката, вдигнато високо, като оръжие. Очите ѝ бяха потъмнели от страх, а лицето – бяло като чаршафите.

– За бога, Катрин, какво правиш?

Щом ме видя, облекчението я заля като вълна. Ръката ѝ падна безсилно и пусна огледалото. Забелязах, че долната ѝ устна трепери, а по бузите ѝ се стичат сълзи, проблясващи под светлината на лампата. Прекосих стаята, качих се до нея на леглото и притиснах лицето ѝ в рамото си, за да заглуша риданията. Прегърнах я, а тя се вкопчи в мен като дете.