Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
– Татко, трябва да махнеш тези панталони. Целите са прогизнали.
Така си е. Трябва да съм ги намокрил на кораба. Изправям се, но не успявам да сваля ципа и тя го прави вместо мен. Панталонът пада на пода и аз се измъквам от него. После ѝ позволявам да съблече пуловера ми през главата и се залавям с копчетата на ризата. Не знам защо пръстите ми са станали толкова тромави напоследък.
Наблюдавам я как отива до гардероба и вади оттам нов панталон и гладена бяла риза. Хубаво момиче е.
– Ето, татко. – Подава ми ризата. – Ще пробваш ли сам да я облечеш?
Изпитвам такава нежност към нея. Пресягам се и поглаждам лицето ѝ.
– Не знам какво щях да правя, ако не те бяха довели на същия остров, Кейт. Наистина се уплаших, че се разделяме завинаги.
Очите ѝ ме гледат толкова объркано. Нима не разбира колко много значи за мен?
– Е, сега съм тук – казва и аз се усмихвам широко.
Толкова спомени, толкова емоции.
– Помниш ли как влачехме водораслите от брега? С големите кошове, на онези малки кончета. За да торим нашите фянакан. А аз ти помагах да прекопаваш твоите.
Защо се мръщи? Дали пък не е забравила?
– Фянакан? Гарвани? – превключва на английски. – Къде се е чуло и видяло да се торят гарвани?
Глупаво момиче! Неволно се засмивам.
– Да, да, така им викаме. И какви картофи вадехме само!
Тя поклаща глава и въздъхва. Иде ми да я уловя за раменете и да я разтърся. Как може да е толкова късопаметна?
– Татко, дойдох да ти кажа, че трябва да отида до Глазгоу за няколко дни. Имам изпити. Но Фионлах ще се отбива да те наглежда. А също и Фин.
Не знам за кого говори, а и нямам нужда от посетители. Не искам тя да си тръгва. Докато закопчава ризата ми, лицето ѝ е толкова близо до моето, че се навеждам и я целувам по устните. Тя отскача сепнато назад. Надявам се да не съм я разстроил.
– Толкова съм щастлив, че те открих отново, Кейт – казвам, мъчейки се да ѝ вдъхна малко увереност. – Никога няма да забравя онези дни в Дийн. Никога. И куличките на Дани, които гледахме от покрива. – Споменът ме кара да се разсмея и аз понижавам глас, горд от онова, което сме постигнали. – Те сякаш ни напомняха за нашето място в света. Но ние не се справихме твърде зле като за две клети сирачета, нали?
Двайсет и първа глава
Вече се беше стъмнило, когато Фин остави Джордж Гън в Сторноуей и се упъти обратно през мочурищата на Барвас към западния бряг. Нощта бе черна и непрогледна, а влажният вятър откъм Атлантика духаше яростно насреща му. Също както в онази нощ, когато родителите му бяха загинали на същия този път. Той познаваше всяка ямка по него като дланта на ръката си. Беше го изминавал всеки понеделник в едната посока до училищното общежитие в Сторноуей, а после всеки петък в – обратната. Макар сега да не виждаше хижата със зеления ламаринен покрив, знаеше, че тя се намира само на стотина метра вдясно от него. Точно тук изскочилата от канавката овца бе накарала баща му рязко да завие.
По платното можеше да срещнеш овце и днес. Собствениците им отдавна се бяха отказали да заграждат пасищата и само по някой и друг изгнил кол все още напомняше, че някога са опитвали. Нощем очите на животните проблясваха в тъмното – фосфоресциращи точки светлина, подобни на дяволски зеници, отразяващи светлината на фаровете. Те бяха глупави твари. Човек никога не знаеше кога ще се стреснат и ще претичат пред колата му. В безветрени дни се скупчваха на асфалта, за да избегнат малките хапещи мушици – проклятието на местните торфища. Щом дори овцете започнеха да се плашат от тях, значи наистина се бяха навъдили в изобилие.
Отвъд билото на хълма изникнаха светлините на Барвас, потрепващи под дъжда – дълга броеница, проточила се покрай линията на брега, за да се изгуби в далечината. Той продължи да шофира на север, сетне сви по посока на Кробост. Когато спря пред дома на Маршели, океанът не се виждаше, скрит от покривалото на нощта, но гневното му дихание ясно се долавяше откъм подножието на скалите.
Колата ѝ я нямаше отпред, което означаваше, че навярно е заминала за Глазгоу. Но в къщата светеше и Фин притича под дъжда до входната врата. Не завари никого в кухнята и продължи към всекидневната, но и тук единствено телевизорът самотно предаваше от своя ъгъл вечерните новини. Той излезе в антрето и подвикна към стълбището:
– Има ли някой вкъщи?
Изпод вратата на таванската стая се процеждаше тънка ивица светлина. Понечи да тръгне нататък, но тъкмо тогава Фионлах излезе от нея и я захлопна подире си.
– Фин! – възкликна сепнато, щом видя неочаквания посетител. – Мислех, че си на остров Харис. – После слезе бързо по стълбите, промуши се покрай него и влезе във всекидневната.