Човекът от остров Луис

Щом поотраснах, научих за Изселванията. Как през XVIII и XIX век едрите земевладелци, насърчавани от лондонското правителство, разчистили имотите си от хората, за да освободят място за овцете. Десетки хиляди арендатори били прогонени от своите ниви и качени на кораби, за да отплават за Новия свят, където мнозина от тях вече били продадени предварително, почти като роби. Сега вече знам как са се чувствали, докато домовете и родната им земя са изчезвали в мъглата, а пред тях е било единствено суровото море и мрачната несигурност.

Погледнах малкия си брат, вкопчен в перилата, с развети от соления вятър коси, и за миг му завидях за неговата невинност. Той се взираше с възторжено изражение в безбрежните простори, уверен, че няма от какво да се бои, защото аз винаги ще се грижа за него. За първи път се почувствах смазан от бремето на отговорността.

Катрин сякаш долови мислите ми, защото върху устните ѝ потрепна подобие на усмивка и ръката ѝ се плъзна в моята. Не мога дори да опиша топлината и спокойствието, които ми вдъхна допирът на тази малка длан.

Монахините ни бяха дали кутия със сандвичи, които ние изядохме бързо, а след около час вече ги бяхме повърнали. С навлизането в открито море вятърът се усили, а заедно с него и вълните. Те подмятаха боядисаното в черно и бяло корито, представляващо корпусът на „Клансман“, а гребените им хвърляха парцали от бяла пяна, измокрящи за секунди всеки дръзнал да остане на палубата.

Докато се редувахме да повръщаме в тоалетната на салона за непушачи, някак успяхме да си намерим места за сядане край един от облените в дъжд прозорци. Пътниците пушеха и тук, а също пиеха бира и разговаряха на език, който не разбирахме, като викаха, за да надделеят над шума на моторите.

На моменти в далечината се мяркаха мъглявите очертания на някой остров, преди да изчезнат отново сред вълните. И всеки път ние се чудехме дали това не е мястото, накъдето сме се запътили. Надявахме се, че кошмарът най-сетне ще приключи. Но той сякаш нямаше край. Минаваха час подир час сред вятъра, дъжда и морето, стомасите ни се присвиваха конвулсивно, но вече нямаше какво да изхвърлят освен зеленикава, горчива жлъч. Не знам дали някога съм се чувствал по-мизерно през целия си живот.

Бяхме потеглили рано сутринта, а вече бе късен следобед и започваше да притъмнява. Морето най-сетне се бе поукротило, обещавайки малко по-гладко пътуване с настъпването на нощта. Тогава някой извика, този път на английски, че вижда Бен Кенет, и всички, сред бурно оживление, се втурнаха на палубата.

Ние също отидохме, очаквайки да видим човек на име Кенет, но тълпата бе толкова гъста, че дори да се намираше там, нямаше как да го разпознаем. Много по-късно научих, че Кенет – или Койнах на келтски – било името на планината над пристанището, чиито примигващи светлини се виждаха в далечината. Тъмният ѝ масив го обгръщаше отвред, а отстрани на хоризонта лежеше тънка сребриста ивица. Последната светлина на деня. Съдейки по всеобщата възбуда, това явно бе крайната ни цел.