Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
– Ако бащата на Маршели не е Тормод Макдоналд, то кой, по дяволите, е той?
Двайсета глава
Просто ще поседя тук известно време. Всички жени отидоха в стаята за занимания, да плетат. Но това не е мъжка работа. Онзи приятел в стола насреща също малко прилича на бабичка. Най-добре и той да хване някоя плетка!
През стъкления портал се вижда градинка с пейка. Сигурно ще е по-приятно да се настаня там, отколкото да кисна тук и дъртото копеле да ме зяпа. Да, така и ще направя.
Виж ти, по-хладно е, отколкото изглежда отвътре. Ох, и пейката била мокра. По дяволите, вече е късно. Нищо, панталонът ще изсъхне. Вдигам очи към небето. По него се носят облаци, и то доста бързо. Тук, в двора, поне е завет, макар че е студено.
– Здравей, татко.
Гласът ѝ ме стряска. Не съм я чул да приближава. Да не би да съм задрямал? Здравата съм измръзнал.
– Какво правиш навън под дъжда?
– Това не е дъжд – обяснявам ѝ, – а само пръски от морето.
– Ела, да влезем вътре и да те изсушим.
Тя иска да ме свали от палубата, но на мен не ми се ходи обратно в пушалнята. Там е дори по-зле, отколкото в трюма.8 Всички тези пушещи мъже, и вонята на вкиснала бира. Сигурно ще повърна, ако трябва да седя пак на тези протрити скамейки, без никакъв въздух за дишане.
Я, тук имало легло. Не знаех, че ни се полагат каюти. Тя понечва да смъкне мокрите ми панталони, но аз не ѝ позволявам.
– Престани – блъсвам ръката ѝ. Човек все пак има право на някакво достойнство.
– Стига, татко, не можеш да стоиш мокър. Ще се простудиш до смърт.
Тръсвам глава и усещам поклащането на кила под себе си.
– От колко време сме на кораба, Катрин?
Тя ме поглежда странно.
– Кой кораб?
– „Клеймор“, разбира се. – Сякаш бих могъл да забравя името на първия кораб, на който някога съм се возил.
– И закъде пътуваме?
Кой знае? Вече почти е паднал мрак. Мина доста време, откакто оставихме сушата зад гърба си. Не съм предполагал, че Шотландия е толкова голяма. Плаваме вече с дни.
– Чух в салона някой да споменава Големия Кенет – казвам.
– Ти познаваш ли го?
– Не. За пръв път го чувам.
– О, татко...
Тя сяда до мен и ме улавя за ръката. Чудя се защо плаче. Аз ще се грижа за нея. Ще се грижа и за двамата. Това е моя отговорност, нали съм най-голям.
8 В началото на ХХ век корабите, превозващи емигранти, често са преоборудвали трюмовете си за превоз на най-бедните пътници. – Б. пр.
Свещеникът дойде на втория ден след падането на Патрик. Икономката ни заръча да си събираме багажа – не че имаше много багаж за събиране. Тримата стояхме отвън на стъпалата, когато пристигна голямата черна кола. Аз, Питър и Катрин. Наоколо беше безлюдно, другите деца бяха на училище. От господин Андерсън нямаше и следа. Не го видяхме никога повече и не мога да кажа, че това ми разби сърцето.
Свещеникът беше дребен мъж, около два пръста по-нисък от мен. Темето му беше напълно плешиво, но затова пък бе пуснал косата си дълга от едната страна и я зализваше отгоре с някаква помада. Предполагам, смяташе, че това прикрива плешивостта му, но то просто изглеждаше глупаво. Впоследствие се научих никога да не вярвам на мъже с подобни прически. Те просто нямат вярна преценка за нещата.
Той бе леко притеснен и не изглеждаше особено внушителен. Много по-страховити бяха двете монахини, които го съпровождаха. И двете на средна възраст, по-високи от него, със строги одежди и орлови погледи. Едната седна на предната седалка до свещеника, който шофираше, а другата се смести отзад при нас. Аз бях точно до нея и толкова се пазех да не се притисна в кокалестото ѝ тяло, че дори не забелязах как напускаме сиропиталището. Чак накрая се обърнах и мярнах върховете на кулите му да изчезват зад дърветата.
Автомобилът подскачаше и се тресеше през павирани улици, площади и широки булеварди, опасани от опушени сгради. Отстрани на пътя имаше топящи се, почернели купчини сняг. Никой от нас не смееше да продума в присъствието на божиите представители на земята, затова просто седяхме и гледахме как непознатият свят прелита отвъд запотените стъкла.
Нямам представа къде ни отведоха. Някъде в южния край на града, предполагам. Пристигнахме в голяма къща с окосена ливада отпред, където листата от оголените дървета се въргаляха на купчини сред снега. Вътре беше по-топло и приветливо, отколкото в сиропиталището. Никога преди не бях влизал в подобна къща. Полилеи и полирани дървени ламперии, фигуративни тапети и лъскави теракотени подове. Изкачихме се по застлано стълбище до своите стаи – една за Питър и мен, а отделна за Катрин. Сатенени чаршафи и аромат на розова вода.