Човекът от остров Луис

Гън, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, обгърна с поглед ширналия се плаж и морето, където различни оттенъци на изумрудено и тюркоазено обозначаваха плитчините.

– Това е задънена улица – измърмори.

Но Фин гледаше към отсрещната страна на хълма и далечната фигура на мъж, подреждащ торфени чимове край бяла, прясно измазана къща.

– Ела, нека проверим какво знае съседът.

И той пое през високите треви, полюшващи се като вълни на вятъра. Свежата зеленина пробиваше през изсъхналите миналогодишни стръкове, а жълти и лилави цветя протягаха чашки съм слънцето, възвестявайки началото на пролетта. Гън трябваше да подтичва, за да не изостане от него.

В съседния имот всичко изглеждаше подновено. Стените бяха боядисани, покривът и оградата ремонтирани, а вратите и прозорците сменени. Отпред бе паркиран лъскав червен пикап, а стопанинът – мъж с гъста прошарена коса, остави заниманието си, щом ги видя да приближават. Имаше обветреното лице на човек, прекарващ много време на открито, но явно не беше местен, защото в отговор на поздрава на Фин отвърна:

– Съжалявам, не говоря келтски.

– Няма проблем. Аз съм Фин Маклауд. А това – посочи той запъхтения си спътник, който най сетне се присъедини към тях – е сержант Джордж Гън.

Мъжът изглеждаше леко притеснен, докато се здрависваха.

– Какво търси полицията тук?

– Трябва ни малко информация за хората, притежавали съседния парцел.

– А, семейство Макдоналд.

– Същите. Познавате ли някой от тях?

– Боя се, че не – засмя се другият, вече поотпуснат. – Аз съм роден и отрасъл в Глазгоу. Това място е на родителите ми. Те са напуснали острова в края на петдесетте, когато вече съм бил на път да се родя. Може дори да съм заченат в тази къща, макар че няма как да го гарантирам.