Човекът от остров Луис

Колкото и крехка да беше тази вяра, тя бе единственото, за което можех да се заловя. В крайна сметка защо да си правят труда да ни качват на параход и да ни пращат чак тук, ако всичко е било лъжа?

После от мрака се появи фигура, крачеща забързано към нас. Не бях сигурен дали да изпитвам облекчение, или страх. Беше жена и когато приближи, успях да забележа, че не е млада – може би към петдесетте. Косата ѝ бе прибрана под тъмнозелена шапка, а дългото зелено палто – закопчано догоре. Носеше тъмни ръкавици, високи ботуши и лъскава чанта.

Тя спря пред нас и ни изгледа неприязнено, сетне се наведе да прочете табелките на вратовете ни. Щом зърна надписа „О’Хенли“ върху тази на Катрин, лицето ѝ се проясни. Без да обръща внимание на брат ми и мен, я улови с ръка под брадичката и завъртя главата ѝ първо на една страна, а после на друга. Накрая разгледа внимателно и ръцете ѝ.

– Добре, ставаш – рече кратко и понечи да я поведе със себе си.

Катрин обаче се запъна и не искаше да тръгва.

– Без номера – излая жената, като я дръпна грубо. – Сега си моя и ще правиш каквото ти се казва, или ще си носиш последствията.

Никога няма да забравя погледа в очите на малката Кати, когато се обърна за сетен път към Питър и мен. Тогава определено си помислих, че няма да я видя повече. И може би за първи път осъзнах, че съм влюбен в нея.

– Къде отива Катрин? – попита Питър, но аз само поклатих глава. Не намерих сили да проговоря.

Нямам представа още колко време сме стояли, но нощта застудя и зъбите ни взеха да тракат. Във фоайето на хотела се мяркаха фигури, смътни сенки в светлината, същества от един друг свят. Такъв, в който нямаше място за нас.

После тъмнината изведнъж бе пронизана от чифт лъчи. Един бус мина направо по кея и спря на метри от нас, улавяйки ни като зайци в сноповете на фаровете си.

Хлопна се врата и насреща ни пристъпи мъж, хвърляйки гигантска сянка. Едва можех да различа чертите му, но си личеше, че е много едър. Носеше син работен комбинезон, ботуши и плетена шапка, нахлупена ниско над челото. Той се наведе, прочете табелките ни и изсумтя, лъхвайки ни с дъх на тютюн и алкохол.

– Качвайте се – рече кратко, като плъзна назад страничната врата на буса. – По-живо, че бездруго вече съм закъснял.

Вътре имаше въжета, рибарски мрежи с оранжеви буйове, стари дървени щайги, вонящи на развалена риба, кошове, инструменти, както и една мъртва овца. Аз отскочих в ужас при вида ѝ, но Питър по някаква причина изобщо не се притесни.

– Умряла е – каза, като допря търбуха ѝ с длан. – И е още топла.

И така, ние седнахме на пода при рибарските такъми и трупа на овцата и вдъхвайки мириса на изгорели газове, се задрусахме по тъмни черни пътища под смътното сребристо сияние на луната.

Докато накрая отново не видяхме и не подушихме морето. Дълъг каменен пристан се проточваше подобно на пръст в спокойните води, а край него леко се поклащаше малък катер. Човекът, когото по-късно опознахме като Нийл Кембъл, седеше в кабината и пушеше. Едрият мъж с плетената шапка паркира буса и след като ни заръча да слизаме, отиде до него.