Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
Двамата размениха няколко думи, чу се и кратък смях, но не разбрах за какво си говорят. Накараха ни да се качим в катера и той пое през озарения от луната пролив към остров, издигащ се от морето. Отне ни едва десетина минути да го достигнем. Влязохме в плитко заливче и аз видях, че хълмистите хълбоци на острова са осеяни с къщи – странни, ниски каменни постройки със сламени покриви. В момента имаше отлив и брегът бе опасан от ивица черни и златисти водорасли.
– Следвайте ме – каза едрият мъж и ние слязохме, а катерът се отправи обратно през пролива. Той пое с едри крачки, а ние подтичвахме подир него по утъпкана пътека, водеща към една от къщите. Дървената врата се отвори със скърцане и аз за първи път се сблъсках с мириса на торфен дим. Той почти изпълваше предната стая, обляна в жълтеникава светлина от окачената на гредите газена лампа. В дъното тлееше черна чугунена печка, а пръстеният под бе посипан с пясък. Това помещение служеше едновременно за кухня, дневна и трапезария. По средата му имаше голяма маса, до стената бе поставен скрин, а от двете страни на входа имаше тесни, дълбоки прозорчета. Коридор с дъсчена ламперия, задръстен от окачени дрехи и инструменти, водеше, както скоро щяхме да узнаем, към още три стаи за спане. Нямаше тоалетна, нито електричество или пък течаща вода. Сякаш се бяхме върнали от двайсетия век в някакво тъмно, средновековно минало. Двама тъжни, сиротни пътешественици във времето.
С влизането ни една жена в тъмносиня басмена рокля, препасана с дълга бяла престилка, се извърна от печката. Възрастта ѝ бе трудна за определяне. Имаше коса със стомененосив оттенък, прибрана назад с гребени. Явно не бе млада, но от друга страна, по лицето ѝ нямаше бръчки. Тя ни хвърли дълъг, оценяващ поглед и каза:
– Сядайте на масата. Сигурно сте гладни.
Така си и беше. Мъжът също се настани заедно с нас, като свали шапката си, така че най-сетне успяхме да го разгледаме по-добре. Имаше сурови, изпити черти и дълъг, гърбав нос. Кокалчетата на едрите му като лопати ръце бяха космати, още косми се подаваха и изпод ръкавите на ризата му. За разлика от това, по темето му бяха останали само няколко редки кичура, потни и слепени от шапката.
Жената поднесе четири димящи чинии, пълни с плувнало в мазен сос месо и картофи, разварени почти до разпадане. Домакинът затвори очи и промърмори няколко думи на език, който не разбирах. Сетне, вече уловил вилицата, се обърна към нас на английски:
– Аз се казвам Доналд Шеймъс, а това е сестра ми Мери-Ан. За вас сме господин и госпожица Джилис. Това е нашият дом, който сега е и ваш. Забравете миналото си. То е вече история. Отсега нататък ще бъдете Доналд Джон Джилис и Доналд Питър Джилис и ще правите онова, което ви се казва, или, бог ми е свидетел, ще съжалите, че изобщо сте се раждали. – Той натъпка устата си с храна и дъвчейки, хвърли поглед към сестра си, но тя запази пасивно мълчание. – Тук говорим келтски, така че най-добре го усвоявайте бързо. Ако проговорите и дума английски в мое присъствие, ще се счита, че не сте казали нищо. Подобно на онези клетници, които се опитват да говорят келтски в английските съдилища. Ясно ли е?
Аз кимнах, а Питър се обърна към мен за потвърждение, преди да стори същото. Нямах идея какво значи келтски и как ще го науча, но си премълчах.
Щом приключихме с вечерята, той ми подаде лопата и каза:
– Сигурно ще искате да се облекчите преди лягане. Ако е само по малка нужда, може и в храстите. Но ако е по голяма, си изкопайте дупка. И по-надалеч от къщата.
Така бяхме изпроводени навън в нощта за вечерния си тоалет. Вятърът се бе усилил и гонеше през небето перести облаци, зад които луната ту се скриваше, ту се показваше отново. Отведох Питър до място, предлагащо открита гледка към морето, и се залових да копая, чудейки се какво ли правят тук, ако завали дъжд.
– Ехо! – Тихият гласец, донесен от вятъра, сепна и двама ни. Обърнах се и зяпнах от почуда, виждайки Катрин да се хили насреща ни в тъмното.
– Как, по дяволите... – успях да измърморя само.
– Видях ви да идвате с лодката, около половин час след мен. Аз живея ей там, при госпожа О’Хенли. – Пръстът ѝ посочи към отсрещната страна на хълма. – Тя казва, че вече ще си имам келтско име. Пише се малко странно, но се произнася Кейт.
– Кейт – повторих. – Харесва ми.
– Това островче явно е място, където шибаната църква праща осиротели деца. Има още десетки като нас. – Лицето ѝ помръкна за миг. – А аз си помислих, че съм ви изгубила.
– Няма толкова лесно да се отървеш от нас – отвърнах, целият пърхащ от щастие, че съм я открил наново.