Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Като се замисля — рекох вежливо, — Данда не е бог. Поправи ме, ако греша, но
Данда е само полубог. Не е ли вярно? Второстепенно божество?
— Млъквай бе!
— Спокойствие, Данда — обади се Вишну. — Той само се опитва да разводнява
момента. Не налапвай стръвта.
— Полубог — заразмишлявах. — Някога питал ли си се колко често изтегляш късата
клечка, а, Данда?
— Млъквай бе!
— Знаеш ли какво? — Вишну потисна прозявката си. — Я му го начукай. Давай, Данда, начукай му го на щастието.
Данда се втурна към мен, размахал юмруци. Движех главата си бързо наляво-надясно и
от три пъти успя ме уцели само веднъж. Внезапно той спря. За миг задържах главата си, колкото да погледна нагоре, и видях онзи грамадния — мъжа, когото ударих по брадичката, да отдръпва Данда от мен, стиснал рамото му.
Грамадният наби юмрук в лицето ми. Носеше месингов пръстен на средния пръст и
усетих как металът се вряза с хрущене във вдлъбнатината между бузата и челюстта. Големият
си знаеше работата. Нищо не ми счупи, само ме нарани. После смени тактиката и ме
зашамари мощно по бузите.
Ако биеш някого с юмруци достатъчно дълго, кокалчетата ти ще се раздробят или ще
убиеш човека, или и двете. Но ако само разкрасиш физиономията му с юмруци, то всеки
силен шамар става болезнен и с плесници можеш да изтезаваш жертвата си цял ден.
Изтезание. Това пространство е тежко и сплескано. То притежава плътност и
центростремителната му сила е толкова мощна, че нищо не можеш да вземеш от него; всичко
е просмукано с мрак, Друго почти нищо не научаваш.
Но едно нещо разбрах: когато боят започне, си затваряш устата. Мълчиш. Не говориш, докато свърши. И не пищиш, ако можеш.
— Добре — рече Вишну, след като проточилите се цял месец две минути изтекоха.
Мъжагата се дръпна назад, пое кърпата, подадена му от Данда, и избърса плувналото си
в пот лице. Данда посегна да му разтрие плещите.
— Кажи ми за Пакистан — настоя Вишну, поднесъл цигара до Устните ми.
Вдъхнах дима заедно с пръски кръв и го издишах. Нямах представа за какво ми
говори. — Кажи ми за Пакистан.
Втренчих се в очите му.
— Знаем, че ходи в Гоа — изрече бавно Вишну. — Знаем, че си взел оттам оръжие.
Затова ще повторя. Кажи ми за Пакистан.
Оръжия, Гоа, Санджай — всичко си идваше на мястото с едно завъртане на кармичното
колело. Но аз знаех, че в страха ми някъде се надига глас, който рано или късно ще каже:
„Дай да приключваме с това."
— Много хора смятат, че столицата на Пакистан е Карачи — изломотих с подута уста. —
Обаче не е.
Вишну се разсмя, а после смехът му секна.
— Кажи ми за Пакистан.
— Страхотна храна, хубава музика — казах.
Вишну погледна върха на цигарата си и вдигна очи към грамадния.
И пак се започна. И закуцуках в гъстата кал с всеки нов плесник, който ме размазваше в
мъглата.
Когато мъжагата спря и отпусна ръце на бедрата си, Данда се възползва от момента и ме
зашиба с тънък бамбуков прът. От това целият плувнах в страдалческа пот, но се свестих.
— Сега как са ти топките, а, мадачуд! — кресна той и коленичи толкова близо до мен, че от подмишниците на ризата му ме лъхна на синапено масло и пот от силна уплаха.
Разсмях се — както се смееш понякога, когато те малтретират. Вишну махна с ръка.
Последвалата внезапна тишина след жеста му бе толкова глуха, че сякаш целият свят за
момент замря.
Вишну каза нещо — не можах да го чуя. Бавно осъзнах, че тишината всъщност е вакуум в
ушите ми, който само аз чувам. Вишну се взираше в мен с озадачен израз, сякаш бе забелязал
улично куче и се чудеше дали да си поиграе с него, или да го нарита с мокасините си „Гучи".
Трети мъж избърса кръвта от лицето ми с парцал, лъхащ на бензин и гнилоч. Изплюх
кръв и жлъчка.
— Как се чувстваш? — попита ме разсеяно Вишну.
Знаех правилата на оцеляващия. „Не говори. Не казвай нищо. Но нямаше как да попреча
на гнева да ми пише репликите, и щом те изникваха в ума ми, не се сдържах.
— Исламабад. Столицата на Пакистан — казах. — Не е Карачи.
Той тръгна към мен и извади от джоба на сакото си малък полуавтоматичен пистолет.
Звездните сапфири на очите му отразяваха миниатюрен образ на черепа ми, вече
обезобразен.